Диана БЛАГОЕВА*
Водещият на авторитетно телевизионно предаване коментира неотдавна в ефир: „Една дума обикаля българското медийно пространство в последния месец. Дума – нова, нетипична, грубовата и дори недодялана – срутище“. Образуванието срутище действително придоби особена актуалност в последно време. Но ново ли е то? И дали изобщо съществува такава дума в българския език?
Съществителното срутище не е регистрирано в тълковните речници. Откриваме го обаче в специализирани издания като „Българска енциклопедия А – Я“ (2002) и „Географски речник на България“ (1980). Срутище е геоложки термин и означава ‘място, където има или е имало свличане на скални блокове’ (като една от разновидностите на свлачищата). По-подробно определение намираме в книгата „Земна механика“ (2011) на проф. Трифон Германов: „Срутищата представляват внезапно обрушване на откосите на скални масиви (изградени от скали с твърди структурни връзки)“. Терминът съвсем не е нов, употребява се от началото на миналия век насам. Срещаме го например в популярния очерк „Рила“ на Павел Делирадев от 1928 г.: „По стръмния наклон над Джерман се забелязват стари срутища на почвата“.
За активността на думата говори участието ѝ в словообразувателни процеси. Регистрирани са производни думи като срутищен, противосрутищен, свлачищно-срутищен. Във форма Срутището думата функционира и като собствено име. Любителите на спелеологията знаят, че така се наричат пещера до с. Скобелево, зала в пещерата Съева дупка и галерия в пещерата Магурата.
Дали думата е „грубовата“ и „недодялана“, е излишно да се коментира, но ще отбележим, че тя се среща и в творчеството на майстори на художественото слово като Н. Хайтов. „По-нататък – срутище: сталактити, сталакмити, размесени с каменни блокове“ – пише авторът („Дневник“, 1988).
*Д-р Диана Благоева е професор в Секцията за българска лексикология и лексикография в Института за български език при БАН.
