Красимира ФУЧЕДЖИЕВА*
Според народните поверия самодивите са митически женски същества, които живеят в горите и в планините. Дали обаче те са някакви горски демони, или добронамерени създания?
Произходът на думата самодива донякъде може да изясни този въпрос. Тя има същото значение като диалектното съществително име дива, употребявано в народната поезия. То принадлежи към етимологичното гнездо на съществителното див, засвидетелствано в диалектите със значение ‘зъл дух, чудовище’, което е наследник на старобългарското дивъ ‘чудовище’.
Съществителните имена див и дива са продължители на индоевропейските праформи *deiwos ‘бог’ и *deiwa ‘богиня’. Както изглежда, през вековете тези първични значения доста са се изменили, и то не само при българските им наследници. Същата семантична промяна е настъпила и в авест. daēva- ‘зъл дух, демон’ и иран. daēva- ‘стар бог; зъл дух; демон’. В други сродни езици обаче изходното значение се запазва – стинд. deva- ‘бог’, староисл. tīvar ‘богове’, лат. deus ‘бог’, divus ‘бог; божествен’. Днес това първично значение в известен смисъл е съхранено и в българското прилагателно име дивен ‘в който има нещо необикновено, изключително, предизвикващо удивление или възторг’.
Причина за промяната на значението вероятно е смяната на религията на нашите предци, извършена под иранско влияние преди векове. Именно с почитането на ново божество се свързва и появата на самата дума бог в славянските езици, за която се смята, че е старинна иранска заемка.
Първата съставна част на сложната дума самодива се среща и при други народни названия на митични същества като самовила ‘самодива’, самоюда ‘самодива’, срв. и съчетанието самовили самогорски, засвидетелствано в текст от народна песен.
*Красимира Фучеджиева е филолог в Секцията за българска етимология на Института за български език при БАН.
