Инж. Петко Динев: Учителят е важен, той запалва искрата у децата

Инж. д-р Петко Динев е завършва Математическата гимназия „Никола Обрешков“ в Казанлък и е първият златен медалист от школата на Теодосий Теодосиев. През 1977 г. получава Първа награда на Международната олимпиада по физика в Чехословакия (днешна Чехия).

Магистър е по „Приложна физика“, специалност „Оптика и спектроскопия“, от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и има магистърска и докторска степен по „Цифрова електроника“ от Университета „Флорида Атлантик“. През 1998 г. докторската му дисертация на тема „Визуализиране на мозъчната активност с помощта на ултразвук“ е отличена на престижния конкурс за иновации на Merrill Lynch Forum.

Инж. д-р Петко Динев има над 35 години опит в областта на дигиталните изображения, автор е на много научни трудове и публикации. Има регистрирани 10 международни патента и 3 полезни модела. По време на кариерата си заема както академични, така и позиции в индустрията.

През 2001 г. основава фирмата „Имперекс“ в Бока Ратон, щата Флорида, и е неин президент и главен изпълнителен директор. В момента над 200 камери, разработени от него, летят на спътници около Земята. През 2019 г. негова камера полетя към Луната с мисията на Space IL и изпрати снимки от лунната повърхност.

Компанията взема активно участие в програмата на НАСА „Артемис“. Множество нейни камери са използвани и по време мисията „Артемис II“, при която в началото на април 2026 г. четиримата астронавти направиха с капсулата „Орион“ първия пилотиран полет до Луната от над 50 години насам. Те са разположени по тялото на ракетата, с която тя е изстреляна, и следят за правилното функциониране на различните модули и системи.

 

– Инж. д-р Петко Динев, как се насочихте към научната сфера?

– Изборът ми навярно произтича от семейната среда. Майка ми беше лекарка, баща ми беше инженер с две висши образования. Вкъщи имаше много книги и ученето и науките бяха поставени на пиедестал.

Завършил съм МГ „Никола Обрешков“ – Казанлък, и в VIII клас имах уникалната възможност да ми преподава Теодосий Теодосиев, известен като Златния учител Тео. Тогава той беше млад учител, ние – първият му клас, на който преподаваше. Беше ни и класен ръководител.

Това, което той ни предаде, не толкова като преподаване по физика, а като начин на мислене, мироглед, отношение към света, към учебния процес и към другите – към колегите, съучениците, преподавателите, до голяма степен определя човека, който съм сега. Тео ни научи на борбения дух и да можеш да работиш под напрежение, което сега много ми помага.

Винаги съм се стремял към науката и да бъда добър ученик. Аз съм първият му златен олимпиец.

– Как започнахте да участвате в олимпиади?

– В онези години в Математическата гимназия се провеждаха вътрешни олимпиади и имаше редовно състезания между градовете. Участвахме в математически състезания със Сливен, Ямбол, Велико Търново.

За да може да се избере отбор от осмокласниците, преподавателите започнаха да ни дават контролни. Бяха ни казали, че те са с цел да се види кой на какво ниво е и евентуално да участва в подготовката за състезания. Бях избран и участвах в състезание в Сливен като осмокласник, дори взех и призова награда.

Когато се върнахме от състезанието, Тео предложи на част от състезателите да направим кръжок по физика. Целта му не беше да ни подготвя за олимпиади, а да имаме допълнителни занимания. Ентусиазирахме се от идеята. Тогава се учеше и в събота, така че го провеждахме след часовете или в неделя и решавахме задачи.

Дойде моментът, когато трябваше да се явим на градско състезание по физика. Спечелихме и се явихме на окръжния кръг на олимпиадата в Стара Загора, на която спечелихме първите четири места. Като първенци, ни предложиха да се явим на подборния кръг за Националната математическа гимназия без подбор.

– Бяхте ли сред приетите?

– На лагера в Говедарци бяха избрали 60 души от цялата страна, от които 30 отиват в НМГ. След обучението се проведе изпит и четиримата бяхме приети да учим в НМГ от IX клас. Заминахме, но не ни хареса как се преподава по физика, и се върнахме обратно при Тео.

Това му даде криле, но и по-голяма отговорност. Тогава в Софийския университет „Физика“ се влизаше много трудно, 5 – 6 човека се бореха за едно място. Ако завършиш НМГ с успех над „5.00“, те приемаха без изпит.

Ние си жертвахме гарантираното приемане, за да се върнем при Тео, без да е ясно какво ще се случи. Това го амбицира. Фактът, че само в рамките на четири месеца успяхме да стигнем до окръжен кръг и да вземем първите четири места, ясно показваше, че подходът му работи.

– Това ли е най-важното – един учител да даде тази искра на своите ученици?

– Да, това е най-важното. Когато влезеш в клас и видиш малките очички, които те гледат, твоята роля е най-важна. Ако започнеш да претупваш урока, както беше в НМГ, където преподавателят четеше от учебника и пишеше по дъската, няма как да запалиш тази искра у децата. Каквото пише в учебника, можех да си го чета и в Казанлък, а не да стоя в София. Очаквах нещо повече.

Затова учителят е много важен. Той е този, който запалва децата. Ако един учител е добър и успее да запали искрата у децата, те ще го следват. Тяхното виждане ще се промени. Те ще започнат да вярват в себе си и ще имат успехи.

Голяма част от хората са апатични и не вярват в своите възможности, защото никой не им е отделил внимание още от самото начало. Още в началните класове те учат да имаш уважение към ученето.

В началното и средното училище също имах добри учители. Тяхната идея беше да запалят нещо у нас, да ни покажат, че ученето е не само важно, а и интересно.

Това е ролята на образованието. Затова ми е болно, когато гледам по телевизията преподаватели, които си претупват работата, а след това се оплакват, че никой не слуша в час. Ние също сме имали учители, които са влизали, изпявали са си урока и са си тръгвали.

Тео не само запали искра у нас, той ни направи колектив. Направи „тим“ дори преди думата да бъде популярна. Години по-късно, все се събираме всяка година в Казанлък, имаме си и група във „Вайбър“, в която всеки споделя по нещо за себе си. Остана чувството на принадлежност към нещо.

Най-важното, което Тео се опита да ни предаде, е, че принадлежим към група на себеподобни. Не си сам и има хора, които споделят твоето мислене.

– Споделете за подготовката си за международните олимпиади.

– Подготовката за тях е свирепа. Тогава бях в Х клас. За да можем да се подготвим, четенето беше денонощно. След като си научим уроците, ходехме в школата по физика, а след това продължавахме и вкъщи.

Вратата на Тео беше отворена през цялото време. Случвало се е, ако не мога да реша няколко задачи, в 12 часа през нощта да отида при него и да му искам съвет. Той никога няма да ти каже решението на задачата, обаче те насочва какъв подход да приложиш, за да я решиш. Връщах се и продължавах вкъщи докъм 1 часа. На другия ден в 7 отивах на училище. Това се повтаряше всеки ден. Сутрин ставаш и захващащ учебника и сборника и решаваш непрекъснато задачи.

– Какво си спомняте от участието си в Международната олимпиада?

– Първо се явихме на националната олимпиада в София и два дни решавахме задачи. Аз бях в националната десетка. След това десетимата бяхме на обучение в София. То бе водено от преподаватели от Физическия факултет. Проведе се изпит, от който избраха отбора за Международната олимпиада. Бях най-малкият от петимата избрани, тъй като бях десетокласник.

Тео успя да внедри у нас липсата на страх от състезания. Правихме микроолимпиади почти всяка седмица. Целта му беше, от една страна, да видиш докъде си стигнал, от друга – да ни научи да работим под напрежение, да се абстрахираш от обстановката около теб и да се концентрираш само върху задачите си.

Това също ми помогна, защото още след първия ден на Международната олимпиада имах над 90 точки, т.е. вече бях кандидат за златен медал. На втория ден беше експериментът, на който съм силен. Държа поялник от 10-годишен и обичам да използвам ръцете си. Тогава вече затвърдих резултатите си и взех златен медал.

Олимпиадата се проведе по времето на социализма, но имаше хора от двете Германии, от Англия, Франция, Австрия, Сърбия. Конкуренцията беше голяма, над 100 души. Тогава всеки отбор беше от по петима участници.

Задачите бяха преведени на български език от преводач. След това ги решаваш и той ги превежда на комисията.

Благодарение на резултатите от националния кръг на олимпиадата и на това, че бях в първата десетка, бях приет студент още от Х клас. Нямах тази студентска тръпка и подготовка за изпити. XI клас го изкарах по-лежерно, въпреки че отново се подготвях за международна олимпиада в Швеция, но такава не се проведе. Беше голямо разочарование, защото отново се готвех да взема златен медал.

– Как избрахте специалността си в Софийския университет?

– Винаги съм обичал оптиката. Светлината винаги ме е привличала и от малък съм се интересувал как работи човешкото око. Може да се дължи на това, че майка ми беше лекарка и покрай нея четях медицински книги и как работи окото, за невроните, колбичките и пръчиците.

Винаги съм имал афинитет към оптиката и когато в VIII клас започнахме да я изучаваме и да правим експерименти, ми беше интересно.

Другото поле, към което имам интерес от малък, е електрониката. Тя ми беше като хоби отрано. Мислех си, че хобито и професията трябва да са различни неща, но в един момент те се събраха.

– Така сте имали интердисциплинарен подход.

– Да, това много ми помогна в работата. За новата технологията, която направихме и патентовахме, ми трябваха и физика, и оптика, и електроника. Мога да разбера как трябва да придвижа електроните, за да се получи това, което искам, но ако не мога да направя електрониката, нямаше да постигна този успех.

Това, което допринесе за нашия успех, е, че успяхме да покажем готов продукт. Не само идея, която някой да разработи, а продукт, който реално работи. Това доведе до бума на спътниците.

– Обучението в университета помогна ли по някакъв начин за Вашето развитие?

– Следването много ми помогна, даде ми по-дълбока представа за причинно-следствените връзки в природата. След като се дипломирах, имах шанса да стана асистент в Техническия университет. По онова време, за да станеш асистент, ти трябваха протекции и някой да се обади. Имах щастието, защото се бяха освободили три асистентски места. И взех едното. След това започнах да работя в областта на влакнестата оптика.

Дипломната ми работа беше към Централната лаборатория за космически изследвания и беше свързана с телескопа в Рожен. След това от Централната лаборатория се свързаха с мен да участвам в разработката на спектрометъра, който ще лети. Направих спектрален анализ на матрицата, но за съжаление, се разболях сериозно и нямаше как да участвам.

По това време вече имах публикации в България, имах дори и един патент, но когато станаха промените, реших, че е по-добре да замина за Америка. Бившата ми съпруга знаеше английски и я приеха в Университета „Флорида Атлантик“, в който по случайност имаше Телекомуникационен център на НАСА. Представих им се с моя не толкова добър английски и те казаха, че ще ме вземат. Условието беше да се прехвърля към Катедрата по електроника, за да мога да направя дисертацията си при тях.

Трябваше да се явя на няколко приравнителни изпита, за да признаят, че имам бакалавър във Флорида и след това започнах директно магистратура и докторат на едно. Рискът беше голям, защото трябваше да държа изпит, наречен qualifier, на който те разпитват върху 14 предмета. Не всеки минава, цедката беше ситна. Ако не можеш да вземеш този изпит, отпадаш и оставаш и дори без магистратурата си. Но пък така съкратих 2 – 3 години от образованието си.

След като работих в НАСА, научих много неща – как се правят камери, електроника. Създавах камери за совалките. Запознах се с приятни хора, някои от тях дори дойдоха да работят в моята компания.

След като напуснах НАСА, отидох в научноизследователския център „Дейвид Сарноф“, което ми помогна да науча как работят сензорите отвътре. Вече знаех как да правя камери, но започнах да правя и сензори. Така усвоих и тънкостите, които ми помогнаха да разработя новата технология, която е на космическия подиум.

– Как се стига до момента, в който решавате да отворите Ваша фирма? Как един българин в САЩ успява с подобно начинание?

– Не е лесно. Още повече че по това време нямаше пари. Всичко се случи след два срива на стоковия пазар. Тези неща стават случайно.

Дисертацията ми за визуализиране на мозъчната активност беше удостоена с награда на финансовата къща „Мерил Линч“. При кандидатстването описваш предложение на продукта си, защо трябва да бъдеш удостоен за иновация и какво би направил, за да развиеш дисертацията си.

Успях да направя самия уред, така че да може да се носи в дипломатическо куфарче. Но за да може да се приеме информацията, която той подава, трябва да влезе в голям компютър. Идеята ми беше да се направи периферна карта, която да сложа в лаптопа и да дигитализира изображението.

На вечерята президентът на борда на директорите на „Мерил Линч“ каза, че идеята ми е уникална. Той искаше да му направя периферна карта и да му я продам, защото иска да си дигитализира видеокасетите. Тогава си казах, че след като президентът на една от най-големите финансови къщи определя продукта ми като страхотен и иска да си го купи, това е ясна индикация, че трябва да направя компания и това да е първият ѝ продукт.

След срещата бях убеден, че е крайно време да създам собствена фирма. В рамките на две години започнах да мисля как да подходя. Докато работех, вечер чертаех и правех схеми на продукти. Направих експерименти и видях, че нещата се получават. Тогава напуснах и си казах, че правя нова компания.

Човек трябва да вярва в себе си. Не можеш да накараш другите хора да вярват в тебе, ако ти сам не вярваш в себе си. Тео ни научи да вярваме в себе си, че можем и знаем и трябва да го покажем на другите. Това не означава да бъдеш самонадеян. Не трябва и да се възгордяваш.

– Каква част от хората, с които работите, са българи?

– Голяма. Цялата компания е от около 70 души. В България са 32, изцяло българи. Във Флорида също имаме десетина българи, които са в производството. Новите камери, които правим за „Артемис“, ще се сглобяват от българи във Флорида.

– Как започна сътрудничеството Ви с НАСА?

– Отново случайно. В НАСА имаше съкращения на бюджета и се стига до ситуация, в която нямаха пари да си купят камери. Но имаха пари да тестват такива. Обадиха ни се и се разбрахме да им дадем пет камери, но да имаме и достъп до резултатите от тях. Камерите ни издържаха много добре, дори и от НАСА бяха учудени.

Разчу се, че имаме продукти, които са годни за космическа употреба. Трябваше да променим някои неща. Послушахме съветите на НАСА и променихме дори и нашите стандартни камери. Оттам започна сътрудничеството ни и сме кооперирани с тях от доста време. Беше неизбежно в даден момент официално да станем партньори.

– Какви са очакванията Ви от следващите мисии „Артемис“?

– „Артемис III“ ще бъде около Земята и ще се правят опити със скачване. На нея ще използват и животоподдържащи системи, системи за скачване със спускаемия апарат. В нея също очакваме наши камери да са на ракетата носител. Борим се да имаме по-сериозно участие на „Артемис IV“, която ще бъде с кацане на Луната.

Покрай първата мисия „Артемис“ възникнаха компании и стартъпи, които се занимават с космически изделия. Те се обръщат към нас за съдействие и за продукти. След известно време, благодарение на работата ни с тях, се надявам, че ще имаме по-значимо присъствие в Космоса, отколкото само в „Артемис“.

– Работите и с българската компания „ЕндуроСат“. Сътрудничеството ли е начинът технологиите да вървят нагоре и да се развиват?

– Със създателя на „ЕндуроСат“ Райчо Райчев се познаваме от над десет години. Сътрудничеството е начинът да се развиваме. Те правят спътници, ние правим камери и споделяме опита си един с друг.

Добрата конкуренция е важна. Тогава има иновации и развитие на технологиите. По-добре е да си помагаме. Така и двете страни печелят.

– Как българските ученици и студенти могат да се запалят по науката?

– Опитвам се да рекламирам обучението. Член съм на борда на съветниците на „Образование без граници“ към „Кан академия“. Следващите години целта ще бъде чрез STEM обучението да се събуди интересът към математиката.

Тази година съм и космически посланик на събитието „Ало, Космос! Говори България“, което предстои в края на юни. Компанията ми е един от спонсорите. Това за нас е благородна кауза, защото по този начин децата могат от малки да дойдат, да се запознаят с Космоса и да се запали нещо у тях. Младите трябва да разберат от малки, че има бъдеще в областта.

Има голям страх, че изкуственият интелект ще замени много професии. Да, това е вярно, но мислещите личности и хората на технологиите няма да бъдат заменени.

В България има много компании, които се занимават с космически технологии, не е само „ЕндуроСат“. Някои се занимават с телекомуникации, други с дронове. Когато се види, че Космосът е достъпен, ще има бум на компании, които ще се насочат към него. В България вече го има.

Нищо чудно в България да се появят компании, които да участват, и то активно, в големите програми на НАСА. „Артемис“ е програма с 50-годишен хоризонт, така че ще има много възможности.

Програмата „Артемис“ е колаборация между Европейския съюз, Канада и Америка. Тоест тези партньорски страни ще допринасят. България е част от Европейския съюз, така че тя също ще има своя принос.

Когато започне да се строи станцията на Луната, ще се види от какво има нужда. Ще трябва се създадат елементарни работи за нея и затова ще са нужни инженери. Но ще има нужда и от лекари и психолози, тъй като екипите там ще работят в нова среда. Има много направления, в които България може да участва. Полето е огромно. Сравнявам го с откриването на Америка.