Даниела Иванова от ОУ „Н. Й. Вапцаров“ в Казанлък записва педагогика на зрително затруднените заради своя ученичка

За втора поредна година на официална церемония бяха връчени Националните награди за приобщаващо образование под егидата на МОН. Целта на инициативата, организирана от Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование – София-град, е да отличи личностите и образователните институции, които създават подкрепяща среда за всяко дете. В този брой ви представяме Даниела Иванова от ОУ „Н. Й. Вапцаров“ в Казанлък, която спечели първо място в категория „Ресурсен учител“.

Още като тийнейджър, някъде през 1997 г., Даниела Иванова попада на статия в списание за децата с увреждания в тогавашните институции от затворен тип. В тях няма достатъчно персонал, както и подходящ подход, с който да се стимулира развитието на децата.

„У мен се зароди желание един ден да бъда до тях и да им помагам“, казва тя.

Затова се насочва към специалната педагогика. Реално само там открива обучение за работа с деца с увреждания, както се наричат тогава. Терминът е доста дискриминативен. Днес вече се приема, че това са деца със затруднения и комплексни потребности. Чак когато започва да учи, Даниела постепенно осъзнава, че всъщност се подготвя да бъде учител на деца със специални образователни потребности.

Почти двадесет години по-късно, тя е все по-убедена, че най-важното, което можем да дадем на тези деца, не е съжалението, а най-вече шанс да покажат какво могат. За това са необходими правилен подход и много търпение.

Завършването на висшето ѝ образование съвпада с промените и закриването на помощните училища. Тогава тя става ресурсен учител и вече над шестнайсет години заема тази длъжност, първо в Регионалния център – Стара Загора. През последните повече от десет години работи в Основно училище „Никола Вапцаров“ в Казанлък.

„От опита, който имам, мога да кажа, че истински приобщаваща образователна среда, каквато мечтая да има във все повече училища и градини, може да се случи само когато има истинско партньорство между директора, учителите, специалистите и родителите. Когато липсва тази обща нагласа, много често приобщаването остава само на хартия“, отбелязва Даниела Иванова.

В началото на кариерата си вярва, че може да подобри качеството на обучение и живота на децата само с всеотдайност и професионализъм. Но с времето се убеждава, че подкрепящите специалисти трябва да имат смирението да търсят съвети, да се консултират, да взаимодействат с колегите си, с родителите.

„От тях можем много да научим за самото дете. Трябва да си партнираме, за да сме действително полезни. Разбрах, че само университетската ми подготовка не е достатъчна, просто моята професия изисква непрекъснато учене“, споделя тя.

И това е така, защото всяко дете идва със своята история и потребности. Случаите са изключително многообразни. Подходите се развиват, появяват се нови методи, нови технологии и ресурсните учители имат отговорността да бъдат в крак с тях. Даниела вярва, че всеки ресурсен учител трябва да търси възможности за обучение с допълнителна квалификация, за да може да е по-полезен.

Приема с голяма благодарност наградата, която е признание не само за нея, а и за целия екип на училището. „За мен най-голямата радост би бил денят, в който все повече училища и градини ще получават отличие за приобщаваща образователна среда. Просто за мен това е мечта“, казва тя.

В ОУ „Н. Й. Вапцаров“ – Казанлък, се обучават както ученици с обучителни трудности заради различни състояния, също така и с комплексни затруднения в развитието. Както е например при аутистичния спектър, при различните генетични синдроми. Има дете със сензорен проблем, абсолютно незрящо, друго е с двигателно затруднение.

„Цвети е незрящо момиче, но с много големи мечти. С лекота усвоява чужди езици, пее много хубаво народни песни, свири на пиано и мечтае един ден да помага на деца. Мога много да разказвам за нея“, споделя Даниела Иванова

До средата на I клас Цвети работи със своя педагог за деца и ученици с нарушено зрение. Всеки незрящ ученик има специалист, който още преди детето да постъпи в училище, го ограмотява на Брайл, подготвя го, развива уменията му. И с Цвети работи изключителен професионалист към Регионалния център – Стара Загора, на която обаче предстои пенсиониране и това се случва някъде по средата на I клас.

„Тогава осъзнах, че в областта няма друг такъв специалист – казва Даниела. – Дадох си сметка, че ако искам Цвети наистина да получи качествено образование, такова, каквото е в учебниците, трябва да направя нещо. Така реших да запиша педагогика на зрително затруднените в Софийския университет.“

Взима решението заради едно дете и не съжалява за това.

Много е благодарна и на проф. Мира Арсова, на доц. Маргарита Томова, на всички преподаватели в Катедра „Специална педагогика“ към Софийския университет, защото те са повярвали в нея.

„Те вярват във всички свои студенти, че знаят и могат. Вдъхнаха ми увереност, че ще се справя да започна да прилагам наученото още на следващия ден. Също така ме увериха, че винаги мога да разчитам на тяхната помощ“, добавя Даниела.

И така, докато самата тя още се обучава, започва да работи с Цвети – по ориентиране и мобилност. Двете разучават училището и различните маршрути до кабинетите. Упражняват техниките за придвижване с белия бастун. Днес момичето абсолютно самостоятелно се придвижва в училищна среда. Съучениците също ѝ помагат при нужда, тъй като в междучасията по коридорите е доста натоварено.

Даниела и Цвети получават и много голяма подкрепа от Специалното училище за ученици с нарушено зрение във Варна. Заедно с майката на Цвети преминават там едноседмично обучение. Посещението е много полезно, защото получават доста практически знания – за Брайловото обучение, за ориентирането, мобилността, насоки от ерготерапевти.

Там за първи път включват Цвети в адаптиран спорт за ученици с нарушено зрение. А учителката вижда наистина достъпна училищна среда за ученици със зрителни нарушения.

В момента Цвети е в V клас. Вече трета година в екипа на Регионалния център – Стара Загора, има и млад специалист с нарушено зрение, която е завършила същата специализация като Даниела Иванова. Тя обучава Цвети да работи на компютър, да използва съвременните технологии, брайлов дисплей, „Орбит рийдър“. Заедно адаптират учебните материали. Обща цел на педагозите е Цвети да е все по-самостоятелна и по-уверена.

„За Цвети беше изключително важно да срещне човек, който като нея е незрящ, но е завършил висше образование, реализирал се е професионално и днес помага на други деца. Да, това е много силен личен пример. И беше повод за много искрена радост“, коментира събеседничката ми.

Благодарение на това, че неин учител и класен ръководител е преподавателят по български език и литература, който вижда нейните възможности и ѝ предлага тази година да участва в олимпиада по предмета, Цвети се класира и се представя много успешно на областния кръг.

Преди няколко години в училището постъпва първият ученик от аутистичния спектър, който не говори изобщо. Постепенно, в рамките на 6 – 7 години в училището влизат още такива ученици. Но той е първият, който кара екипа да преосмисли кое е най-важното в подкрепата на децата със специални потребности. В началото всички са много несигурни. Самото дете изпада в тежки поведенчески кризи. А никой не разбира достатъчно добре какво го провокира.

„Опитвахме се да го обучаваме – спомня си Даниела. – Родителите искаха да го ограмотим, въпреки че не говореше. Но просто не постигахме успех. И в един момент осъзнахме, че не можем да очакваме някаква промяна, ако самите ние не сме готови да научим как да подхождаме към тези деца. Затова с колегата ми психолог започнахме да търсим допълнителни обучения по допълваща и алтернативна комуникация и приложен поведенчески анализ.“

Това са всъщност най-работещите подходи при тези деца – допълваща и алтернативна комуникация, подчертава Иванова. И така, вместо учителите да го обучават да сортира, да оцветява, да пише, защото това е изпробвано, започват да развиват общуване. При деца с подобни разстройства това е слабото място – те не могат да общуват.

Започват упражнения с картинки на най-любимите му неща, от които да прави избор.

После изтеглят безплатно приложение на УНИЦЕФ за комуникация. Педагозите правят персонализирано табло специално за ученика с всички привлекателни за него дейности. Постепенно включват и останалите, които желаят да съдействат за неговото развитие. Така малко по малко му дават възможност да се изразява.

Това е дълъг процес, но Даниела и нейните колеги забелязват, че детето започва да се променя. Кризите намаляват и постепенно се появява желание да участва и в различни дейности, които се предлагат в училището.

„Искам да споделя и друго, което ми прави впечатление относно допълващата и алтернативната комуникация. Много родители очакват детето да проговори дори да е вече на седем, осем, девет години. В това няма нищо неестествено. Но в работата си забелязвам, че има и специалисти, които подценяват алтернативната комуникация и така се губи ценно време, в което родителите не получават необходимите насоки, а детето остава без средство да изрази себе си и да взаимодейства с останалите хора.“

Според нея, ако едно дете не може да каже, че е жадно, че го боли, че му се ходи до тоалетна, просто всички останали умения губят смисъл. И това многократно е потвърдено от изследвания. Алтернативната комуникация е да дадеш възможност на детето да се изразява по друг начин, не само вербален. Може да бъде дори с жестове, които да бъдат развити така, че да бъдат по-разбираеми от останалите хора.

„Имам още един интересен случай с дете, което ни научи колко е важно да се общува по някакъв начин, както и да не лишаваме децата дори с много сериозни затруднения от това да бъдат активни. Става въпрос за дете с рядък генетичен синдром и много комплексни затруднения в развитието – липсва реч.

Общуваше със звуци, с мимика, с езика на тялото.

И възрастните отгатваме какви са неговите желания. Направих му специална адаптирана книжка, на която залепих снимките на най-важните му хора. Тези, които той познава: мама, тати, близките, домашния любимец“, разказва събеседничката ми.

И така, ден след ден учителката разгръща книжката заедно с детето и то постепенно започва да разбира, че снимките не са просто картинки, а това са истински хора, които познава и обича. Започва да се заглежда в картинките и да прави макар и по-ограничен избор. Може за някои хора да изглежда незначително това, че то ще избере да отиде да пие вода или да хапне нещо, но за екипа това е много голям успех.

Даниела Иванова разказва и друга история. Преди време при тях идва ученичка със синдром на Даун, която никога не е посещавала специална институция. Това е пример за приобщен ученик както в масова детска градина, така и в училището. После тя завършва и професионална гимназия в града със специалност „Кетъринг“.

Първо, началният учител не я съжалява и не занижава изискванията. Просто ѝ дава повече време, за да се справи със задачата. И тя трябва да учи, да се подготвя като останалите и да носи отговорност като тях. Момичето се включва във всички екскурзии, празници и инициативи. Нейното семейство винаги е до нея. Хубавото е, че започва да тренира и в спортен клуб „Траяна“, в който са добре дошли деца и младежи със специални потребности.

„Там тренират деца от аутистичния спектър, със синдром на Даун. Просто за мен тези треньори наистина виждат преди всичко възможностите на децата, а не диагнозите – категорична е Даниела Иванова. – И до днес момичето е част от този клуб. Участва в състезания, печелила е медали. А чрез проект „Ние сме музиканти“ направи първите си стъпки в Държавна опера – Стара Загора. В момента работи там почасово.“

Според нормативната уредба децата с по-комплексни потребности са в индивидуална форма, а обучението им по учебните предмети се води от началните учители.

„Виждам, че много мои колеги са поставени в трудна ситуация, защото работата с тези деца изисква специфични знания и умения, които не са част от тяхната подготовка. Това ги напряга. Те са достатъчно натоварени от множество изисквания към обучението на останалите деца и от родителите. Смятам, че вече е време повече училища и градини да започнат да изграждат пространства за интензивна образователна подкрепа“, смята Даниела.

И добавя, че децата със специални потребности там ще са по-близо до останалите. Няма да са както сега – на много места те са изолирани в дневни центрове и учителите ходят при тях. Самите специални педагози, психолозите, учителите ще работят заедно в тези кътове. А не всеки да се опитва сам да се справя с предизвикателствата, които са извън неговата компетентност.

„Важно е да се променят нагласите. Виждам, че е трудно на места, но в нашия град имаме училища с такива кътове и смятам, че това е бъдещето. И както казах, то е полезно за останалите деца и техните родители, защото се учат на съпричастност, на толерантност, на уважение към различията“, категорична е Даниела Иванова.