За родовите имена на българите

Анна ЧОЛEВА-ДИМИТРОВА*

Има нещо уникално в нашата именна система, съхранено и досега. Както е известно, ние се идентифицираме с нашите лични, бащини и фамилни имена. Освен тях ние сме носители и на родови имена. Българите (в повечето случаи) знаят към кой род принадлежат дори когато носят фамилно име, различно от родовото.

За родово име приемаме „общото название на няколко семейства, свързани с кръвна връзка по мъжка линия“

(Ковачев, Н. Българска ономастика. 1982, с. 186). То назовава носителите на името на основателя на рода. В основата на родовото име може да е лично име, прякор или прозвище. Родовите имена са отражение на духовните стремежи, вярвания, представи за добро и зло на българите, които са живели в задруги, родове. Например: Даскалови, Писарски, Попови, Грънчарски, Воденичарски, Бояджийски, Конярски, Биволярци, Козарци.

Фамилните имена наследяват по-старите родови имена. Българинът почита рода си, но в много случаи изоставя старото си родово име и за фамилно име приема личното име на дядото. Защо е така? В някои случаи изборът е оправдан – голяма част от прякорите произлизат от чужди думи, други се приемат за непочтителни и българинът се срамува от тях (напр. Магаранов, Чутуранов и под.). Затова се отказва от името, което не му харесва.

Тези особености в българската личноименна система по отношение на родово име – фамилно име се коренят в приетите административни закони, които са твърде либерални. Българският гражданин може да избира за фамилно име на детето си между старото родово име и личното име на дядото. Когато предпочитанията са за фамилно име от личното име на дядото, се получават многобройните фамилии Иванови, Петрови и под. Това е причината да бъдат изоставени много старинни родови имена, които са голямо езиково богатство.

*Д.ф.н. Анна Чолeва-Димитрова е професор в Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“ към Българската академия на науките.