Стефан Иванов, поет и драматург: Поетът е камъче в обувката на нормалността

В свят на толкова кратко внимание писането е акт на тихо упорство.

Стефан Иванов е сред най-открояващите се съвременни български литературни гласове – поет, драматург, редактор и издател, който последователно отстоява своята минималистична, честна и социално ангажирана поетика. Автор е на поетичните книги „4 секунди лилаво“, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“, „Списъци“ (номинирана за наградата „Иван Николов“), „Навътре“ и „Без мен“ (2024) – първата книга на издателство „Кота 0“, което той създава като пространство за стойностни и безкомпромисни автори. Работи и като драматург в Театрална работилница „Сфумато“ – трупа с ярко авторско присъствие, която е част от Съюза на театрите в Европа. Драматургичните му текстове се поставят на сцени в България и в чужбина, а пиесата „Медея – майка ми“ в съавторство с Иван Добчев печели ИКАР за най-добро представление.

Интервюто взе Павла КОТОВА

– Кога за първи път почувствахте, че пишете нещо „свое“ – текст, в който разпознавате собствения си глас?
– Мисля, че за пръв път усетих моето писане не когато създадох нещо блестящо, а когато нещо у мен се спъна. Когато осъзнах, че пиша не за да впечатля някого, а защото нещо вътре настоява да бъде казано. Дори да е криво, неуверено, леко абсурдно.

Тогава за първи път дочух гласа си – раздразнителен, ироничен, леко сантиментален и абсолютно неподготвен за света, но все пак мой. Текстът започна да ме поправя, да ми противоречи, да настоява на неща, които не съм мислил. С това дойде и усещането, че вече не преписвам ничия диктовка или силно влияние.

– Кои автори или книги бяха формиращи за ранното ви писане?
– Тези, които ме спираха по средата на изречението и казваха, че ето така мога и аз, но по моя начин. Димитър Воев, Константин Павлов, Пол Остър, Гинсбърг, Буковски обичах и обичам. Йовков ме научи на поглед към малкото. Вонегът – да се смея, без да се отказвам. Пратчет – да не вярвам сляпо в авторитети. Рупчев – да не се страхувам от мълчанието между фразите. Джоун Дидиън – на честност без излишна украса. Четях странно и хаотично, но именно в тази хаотичност се оформи първият ми истински литературен вкус.

–  Кои бяха Вашите учители – не само преподаватели, но и хора, които са ви подтиквали да мислите, да четете, да пишете?
– Моите учители често бяха хора, които едва ли са се мислили за учители. Приятели, които ми оставяха книги, съученици, които спореха с мен за смисъла на едно стихотворение, редактори, които отхвърляха текстове, но го правеха така, че ми вдъхваха още повече увереност и инат.

Тези хора ми показаха, че мисленето е екипна работа, макар писането да е самотно занимание. Дължа изключително много на срещите си с учителите Росица Нанкова и Николай Колев във Френската гимназия, на приятелите ми от училище, с които и досега сме близки.

– Кои мотиви се връщат упорито в текстовете ви – по Ваше желание или въпреки Вас?
– Въртят се упорито. Като автобус, който все забравя да спре на твоята спирка. Градът, детството, любовта, съпротивата, винаги някаква крехка грижа, която не знае как да се прояви. И едно постоянно търсене на морална нормалност в свят, който се държи неприлично грубо.

Понякога мотивацията е съзнателна, понякога просто не успявам да избягам от собствената си тревожност.

– Какво Ви движи към минимализма и към „събирането“ на текста в малки, концентрирани форми?
– Защото във времето на излишъка забелязах, че малкото не е оскъдност, а свобода. Кратката форма не те лъже, в нея или има сърцевина, или няма нищо.

Минимализмът е и противодействие срещу политическия шум, срещу агресията на коментарите, срещу постоянната нужда всички да са всезнаещи.

Концентрираният текст е тихо място, мост над хаоса. Там си спомням кой съм.

– Как изглежда едно литературно начало – образ, звук, фраза или чувство?
– Понякога с образ, който ме следва като улично куче. Понякога със звук, скърцане на врата, сирена, сподавен смях. Често започва с гняв или абсурд. Виждам нещо нелогично, несправедливо или трогателно нелепо и то просто отказва да ме остави на мира. Понякога началото е само усещане. Тъга, която търси място, или радост, която трябва да бъде укротена.

– Какво правите, когато текстът  се „съпротивлява“? Вярвате ли във вдъхновението или в придържането към определена рутина?
– Оставям го да си тропа. Слагам го в чекмедже да се нацупи сам. Не вярвам в романтичната версия за вдъхновението, защото, ако го чакаш, ставаш зависим от настроението си. Вярвам в рутината, във всекидневната дребна дисциплина, в това да седнеш и да останеш да работиш дори думите да не идват. Понякога и те имат нужда от време да се престрашат.

– Пишете в много форми – поезия, драматургия, публицистика. Как решавате в каква форма да облечете идеята?
– Идеята сама си избира дрехата. Ако се държи като дете, става поезия. Ако крещи, става драматургия. Ако има нужда да се спори, става публицистика. Аз само слушам тона и се опитвам да не го облека в нещо, което не ѝ подхожда.

Формата не е избор на разума, а на темперамента.

– Как попаднахте в списание „Егоист“ и какво научихте от работата си там? По какъв начин тази среда повлия на езика, стила и смелостта ви като автор?
– Попадането в „Егоист“ беше и късмет, и навлизане в по-широки води и среди. С тогавашния главен редактор се запознах на концерт на Ladytron във Военния клуб. Бях на 15 години. Там се учех на език, който не се извинява за смелостта си. Учех се да не бягам от собствената си странност, да не се страхувам от ръчния багаж на собствените си теми.

Тази среда ме научи да мисля по-ритмично, да не се преструвам на премерен. „Егоист“ беше първата ми училищна стая без чинове.

– Как се формира „Бърза литература“ и каква беше философията ѝ?
– Беше експеримент, бунт срещу тежките литературни маниери. Искахме да пишем за живота такъв, какъвто е, с нервност, случайност, грешки, смях през зъби.

Философията беше проста. Думите могат да бъдат едновременно бързи и дълбоки, ако изхождат от честност, а не от поза. Беше начин да хванем пулса на момента.

– Как се появи идеята за издателство „Кота 0“ – беше ли естествено продължение на писането, или по-скоро желание да създавате среда за други автори?
– Роди се от усещането, че писането има нужда от дом, а не само от публика. От необходимостта да съществува пространство, в което авторите могат да дишат без излишна йерархия.

„Кота 0“ беше и остана опит да се даде видимост на онези по-тихи, но стойностни гласове, които иначе се губят в шумната културна среда.

– Какво според Вас е мястото на поета в днешното общество – медиатор, наблюдател, будител или нещо съвсем друго?
– Поетът е нещо като доброволен санитар на колективното съзнание. Понякога е преводач на общата болка, понякога е наблюдател, който вижда онова, което всички подминават. Но най-вече е човек, който не се съгласява да спи, когато обществото е на автопилот. Поетът е камъче в обувката на нормалността.

– Какво очаква съвременният читател от поета – и трябва ли поетът да се съобразява с това?
– Съвременният читател очаква честност, яснота и някакво малко разместване. Като да преместиш стол, който пречи на светлината. Добре е поетът да има слух за това, което читателят търси, но не и да се огъва.

Изкуството не е онлайн магазин за поръчки, а разговор, в който и двете страни трябва да се движат една към друга.

– Виждате ли разлика между това как се говори за литература в класната стая и как литературата „диша“ извън нея?
– В класната стая литературата често стои като пациент в интензивно отделение. Сякаш нещо ѝ има. Навън е жив организъм, жива и здрава си е, диша, мърмори, кара се, че даже и обича.

– Променя ли социалната среда начина, по който мислим за текста?
– Не просто влияе, тя го моделира. Пишем в свят, който ни притиска, и това оставя отпечатък върху всяко изречение. Социалната среда може да е и тежест, но и стимул. Едновременно ни пречи да дишаме, и ни дава повод да крещим.

– Има ли риск – или пък възможност – в това поезия да циркулира в пространства, създадени за бърза консумация (интернет)?

– Интернет е едновременно сергия за бързи впечатления и голям площад за думи, които искат да бъдат чути. Рискът е очевиден. Всичко може да стане повърхностно и еднократно. Но възможността е огромна.

Поезията достига до хора, които не биха минали през книжарница. Важно е да не бъркаме видимост със смисъл.

– Какво бихте казали на младите автори, които се отчайват бързо – как да разпознаят, че това, което правят, има смисъл? Как се изгражда вътрешна устойчивост в свят, в който вниманието е кратко, а признанието – понякога още по-кратко?
– Отчаянието е част от занаята, не знак за неспособност. Текстът има собствено време, понякога е по-бавно от нетърпението на автора. Устойчивостта се гради, както се гради приятелство – с повторения, с внимание и топлина.

В свят на толкова кратко внимание писането е акт на тихо упорство. Ако го носят у себе си, то има смисъл. Независимо кога ще го видят другите.

Свързани статии:

Доц. Елка Трайкова, научен секретар на направление „Културно-историческо наследство и национална идентичност“ в БАН: Трудно се възстановяват изгубени позиции Ангел Стойков, председател на Националното представителство на студентските съвети: Скъсява се връзката между бизнеса и висшето образование Приобщаване по нидерландски Чл.-кор. Иван Д. Русев, научен редактор на колективната монография „Стопанска история на българите в Османската империя“: Издирването и представянето на нови исторически извори носи удовлетворение