Подкрепата започва с разбирането

„Когато чуе, че детето му има някакво отклонение или нарушение, всеки родител, съвсем нормално, в началото преминава през различни фази на отричане. След това достига до приемането на проблема и започва да работи за отстраняването или коригирането му.“ Това споделя за „Аз-буки“ директорът на Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование в Плевен Силвия Николова. Общият брой деца, които са обхванати през тази учебна година, са 394, като предоставят допълнителна подкрепа в 34 детски градини и 34 училища в девет общини в областта.

Силвия Николова споделя, че в работата си непрекъснато разговарят с родителите и им помагат по-лесно да се справят с трудностите.

От своя страна, ресурсните учители, логопеди и психолози предоставят обратна връзка на родителите на децата. По този начин те са информирани за напредъка им и за това, което трябва да отработят у дома.

„Родителят трябва да е добре запознат и с цялата документация. Той се подписва при изготвянето на плана за работа и попълнената карта за функционална оценка. Така че съвсем нормално е да бъде много добре запознат с целия процес. Връзката и комуникацията ни са постоянни“, обяснява тя.

Всеки от специалистите от екипа, с който работи Николова, провежда консултации с родители на децата – отговарят на различни въпроси и се стремят да им бъдат винаги полезни.

От 2007 г. Центърът се помещава в бивше начално училище. Сградата е предоставена за ползване от Община Плевен. „Сградата е малка, но са оборудвани кабинети за специалистите, зала за занимания с децата“, обяснява директорката. Закупуват се оборудване, материали, пособия и други необходими за работата и материалната база е в много добро състояние.

В Регионалния център се провеждат различни обучения за учители от областта.

Тази година например са имали срещи с насоки за изготвянето на плана за подкрепа и попълването на функционалната оценка.

„Колеги от всички детски градини и училища в областта преминаха през обучението“, обяснява тя. Предлагат и обучение за провеждането на ранния скрининг тест в детските градини за деца от 3- до 3,5-годишна възраст. А през април предстои планирано обучение за работа с родители. Целта е да помогнат на своите колеги със съвети и работещи механизми, с които да съобщят по възможно най-деликатния начин на родителите, че детето им, по един или друг начин, изостава в развитието си спрямо своите връстници.

„Учителите и родителите трябва да бъдат екип. Ако не са единодушни и не работят заедно, няма как да помогнат на детето“, категорична е моята събеседничка.

Разказва, че в последно време зачестяват случаите на хиперактивни деца, при които вниманието много трудно се задържа. Добавя, че в голяма степен това се дължи на екранното време.

„Преди повече от пет години по-често се срещаха деца със синдром на Даун, интелектуален дефицит или някаква форма на изостаналост, а сега много нарасна броят на децата и учениците с поставена диагноза аутизъм или прояви от аутистичния спектър“, отбелязва Николова. Посочва, че все по-често, независимо дали има, или не поставена от лекар диагноза, проявите, които наблюдават у децата, са от спектъра.

Става въпрос за хиперактивност, специфични резки движения, нервност и раздразнителност. Много често тези деца не търсят компанията на своите връстници, а предпочитат да се изолират и да бъдат сами. Понякога имат непоносимост към шум или звук. Освен това не им е интересно да играят на игрите, които са подходящи за възрастта им. Вниманието им привличат само електронните устройства.

„До голяма степен всичко това се дължи на прекомерното време пред екраните. Наблюдаваме зависимост към екраните на възраст за детска градина“, посочва тя. На мнение е, че екранната зависимост в най-ранна детска възраст се лекува като всяка друга зависимост. А именно постепенно – в рамките на няколко месеца ден след ден да се намалява времето пред телефона, таблета или телевизора.

„Това няма как да стане от днес за утре. Като за всяко друго нещо са нужни време и търпение”, казва директорката на РЦПППО – Плевен. Най-добрият начин това да се случи, е, като екранното време се заменя по малко с друга активност, която би била приятна и интересна за възрастта на детето. Примерите, които посочва, са разходки сред природата, игри навън, занимателни активности у дома или спорт на открито.

„По този начин, ако детето има с какво да се занимава и му е интересно, то постепенно ще започне да забравя за екрана. Ако не скучае и има какво да прави, това със сигурност ще настъпи рано или късно“, обяснява тя.

Категорична е, че с целенасочена и упорита работа от страна на семейството и учителите напредък при детето може да бъде видян още след няколко месеца. „Искам само да уточня, че в този случай ролята и задачата на родителя са по-отговорни“, казва тя. Обикновено в детските градини и в училище почти няма екранно време. В случай че има такова, то е много малко и е с образователна цел.

Повечето време пред електронното устройство децата прекарват у дома.

А причините за това са много. Понякога родителите са уморени след работа или пък искат да свършат някое домашно задължение, като да приготвят вечерята например. И за да се справят по-бързо, оставят децата си пред телевизора или телефона. И ако това се е случва всеки ден, ден след ден и дойде моментът, в който се наруши рутината на детето и след като се прибере у дома, не му разрешат да гледа нещо на телефона, напълно разбираемо, то започва да се бунтува. Това обикновено се изразява в рев, правене на бели, тръшкане. Точно в този момент родителят трябва да запази спокойствие и да не допуска да му даде телефона само и само детето да се успокои и да замълчи. Само така поетапно то ще може да се пребори със своята екранна зависимост.

„Все по-често ставаме свидетели на деца, които проговарят не на български, а на английски. Те могат да броят, познават цветовете, но не знаят как да ги кажат на български“, разказва Николова.

Съвсем ясно е в този случай – дори и за човек, който не е специалист, че причината детето да проговори на английски, а не на български, е, че е гледало много филмчета и клипчета и е наизустило думите на този език.

Директорката споделя, че се стига дори до ситуация децата да не искат да говорят, а да предпочитат да се изразяват със звукове и жестове.

И ако при децата в най-ранна възраст най-наболял е проблемът с екранното време и вредите, които нанася върху развитието им, то при подрастващите все по-често зачестяват случаите на вербално и физическо насилие. В този случай се изисква да се работи както с агресора, така и с жертвата.

„Родителят е човекът, който най-добре познава своето дете. Така че всяка промяна в обичайното му поведение може да бъде знак за това, че нещо се случва с него“, обяснява Силвия Николова.

Тя съветва майките и бащите първо да се опитат сами да разговарят със синовете и дъщерите си. Те трябва да направят опит да разберат какъв е проблемът и какво се случва. Но ако детето откаже да говори, страни, избягва темата и погледа на родителите си, най-добре е да потърсят помощ от специалист.

„И ако преди беше табу да потърсиш помощ от психолог, то днес все повече хора не се смущават да поискат консултации както за себе си, така и за своите деца“, посочва директорката. Разбира се, все още има и такива, които се срамуват да го направят. Плашат се, че ако психолог работи с детето им, това задължително означава, че то психически не е добре. „Важно е да запомним, че ролята на психолога е да ни помогне да се справим с нещо или да разрешим проблем. Той е човекът, който може да ни покаже пътя, по който да го решим и да се преборим“, обяснява тя.

Относно това дали обществото ни е узряло за приемането на деца със специални потребности и как възрастните възпитаваме децата да приемат различните от тях, Николова коментира: „Много е важно в една група – било то в детската градина или в училище, как учителят ще представи новия член – дете със специални образователни потребности. Как ще обясни, че в групата ще има ново детенце и то има някакъв проблем. Важно е да се каже, че то ще има нужда от подкрепата на всички в групата и те трябва да се опитат да му помогнат. Ако информацията е поднесена както трябва, децата много бързо свикват с различните – помагат им и ги обгрижват – отбелязва тя. – Всичко това им помага самите те да се чувстват добре и щастливи. По този начин успяваме да възпитаме и развием много добри качества у тях“, добавя Николова.

Безспорно и в този случай голяма роля има и семейството.

Ако вкъщи е изговорено и е обяснено как трябва да се държат децата, когато контактуват със свои връстници с проблеми, всичко ще бъде наред. Но ако детето е чуло или видяло, че майка му или баща му се държат по различен от горепосочения начин, то ще повтори модела, който е видяло у дома.

„Отново стигаме до това, че родителите и учителите трябва да гледат в една посока и да работят заедно“, завършва събеседничката ми.