„Аз-буки“ с премиера на „ТКЗС в българската литература“ във Варна

Национално издателство за образование и наука „Аз-буки“ представи най-новата си книга „ТКЗС в българската литература” в Отдел „Култура“ на Регионалната библиотека „Пенчо Славейков“ във Варна. Автор на изданието е проф. Антоанета Алипиева, която е преподавател по нова и най-нова българска литература в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. В момента е лектор по съвременна литература в Белградския университет.

„Проф. Алипиева намира верния тон и оценка. „ТКЗС в българската литература“ е фундаментален труд“, каза директорът на Национално издателство „Аз-буки“ Емил Спахийски при представянето на книгата.

Според него авторката е работила като археолог и винаги намира вярната оценка. Той припомни, че „Аз-буки“ вече има свой собствен подкаст – Студио „Аз-буки“, където скоро гост ще бъде и проф. Алипиева, за да разкаже за своето изследване.

Директорът на „Аз-буки“ обърна специално внимание и на илюстрациите на Росен Йорданов, които прекрасно допълват изданието, придавайки му завършен вид. „Във всяка една от тях има някакво намигване“, подчерта Емил Спахийски и покани гостите да ги разгледат. Тя бяха подредени под формата на изложба в библиотеката и привлякоха погледите на гостите на премиерата.

Изследването „ТКЗС в българската литература“ ще има своята премиера и в София през декември.

„Днес вече към живота в българското село може да има само поглед отвън, защото то не съществува. Няма субекти, които да го видят“, каза авторът проф. Алипиева. Тя разказва, че идеята за книга тръгва от писателя Ивайло Петров, който е големият автор на погрома на българското село.

„Но за да проследя стъпките на този исторически процес тръгнах по дирите на ТКЗС, което развесели някои хора, но се получи много интересно“, обяснява проф. Алипиева.

Тя е установила, че литературата в много случаи предхожда живота. „Книгата се получи като разказ в чисто човешки план за българското село от 1945 г. до днес“, посочва тя.

Според проф. Алипиева първите десетилетия са били наистина драматични и мрачни, защото хората са се прощавали с вековен труд и манталитет. Тогава се появяват агитационни текстове, които трябва да убедят населението, че е дошло нещо много добро. Голяма част от тях са поръчкови, предизвикани с директиви, спуснати от партията, за да се защитават трудово-кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС).

От 60-те години на миналия век българската литература съвсем сериозно се захваща с трагедията на селото и тогава излиза големият Ивайло Петров с романите си ‚Хайка за вълци“ и „Мъртво вълнение“. После идват лагерите и горянското движение, в което 70% от участващите са селяни, на които е отнета земята.

„Това са много сериозни кървави теми, но за съжаление до днес нямаме добър автор върху този материал. Имаме конюнктурни произведения, които обслужват другото знаме – антикомунизма, сподиряно с надежди, че може да те осребри като значим. Мисля, че и горянството, и лагерите все още чакат своето голямо разказване“, посочи авторката.

Тя изказа мнение, че през 60 и 70-те години на миналия век хората се примиряват с положението, защото няма какво да правят. Тогава излиза прекрасната книга „Вуцидей“ на Асен Христофоров, която с хумор и светла печал говори за тези драматични времена. Поразяваща за нея е и „Козя брада“ на Йордан Радичков с примитивния образ на Исай, който стига до убийство заради мъката по животните си.

След това идва другият голям автор на българското село – Георги Мишев, който според проф. Алипиева е характерен със своята сатира и герои, които са полуселяни-полуграждани. Там се изследват процесите, довели до тежката миграция към градовете, след като някои остават без поминък, вилните зони на полугражданите и „чантаджиите“, които не знаят какво правят. Марин Георгиев е един от последните автори, които дават щрихите на все още мърдащото село през 80-те години, след което идват градските поколения.

Според литературния историк в днешния ден, със смяната на обществата, селото е абсолютно запустяло и започва да придобива нови форми. Сред тях са селският туризъм и богатите домове на хора, които вече не могат да живеят в града, формиралите се по друг тип кооперации. Тя каза, че и тези явления са проследени в книгата й.

„Получи се човешки разказ за българското село, който обаче трябваше да направя, прочитайки всички закони, директиви, статистика, социология…  И с изненада открих, че литературата веднага облича в някакъв сюжет всяка директива“, добави още авторката.

Свързани статии:

„Вълшебните обувки на Кая“ продължава своя път – от София и Пловдив до Разград и Варна Изданието „Написаното остава! Пиши правилно! 101 езикови бележки“ с премиера в БТА „Вълшебните обувки на Кая“ ще стъпят и във Варна Голяма филмова награда за Емил Спахийски