Емоционалното насилие над деца е най-разпространено

13% от децата у нас са преживели всички форми на насилие. Това е една от най-фрапиращите находки от проведено по поръчка на УНИЦЕФ национално представително проучване от международната изследователска компания Coram International с подкрепата на ЕСТАТ. Това е първото изследване у нас, включващо събиране на данни за всички форми на насилието над деца в различни видове среда, както и обстойна оценка на капацитета на съответните служби за превенция и противодействие на това явление. То е проведено в периода 2019 – 2020 г. Целите на изследването са да се изготви изчерпателна картина на актуалното състояние на нагласите, знанията, вярванията и практиките във връзка с насилието над деца.

България разполага с добре развита правна и институционална рамка за превенция и реакция на насилието над деца, която в голяма степен съответства на международните стандарти, констатира доклад. Въпреки това са установени редица пропуски и предизвикателства в тази област. Нормативната уредба не съдържа изрична забрана на всички форми на насилие над деца във всички видове среда. Институционалната рамка е твърде усложнена и различни органи имат дублиращи се правомощия и функции, включително при събирането на данни, изпълнението и контрола на съответ­ствието. Налице е неравномерно разпределение на услугите, които са достъпни за децата жертви на наси­лие в отделните райони в страната, като многобройни услуги са концентрирани в големите градове.

Емоционално насилие
Според получените данни, емоционалното насилие е най-разпространената форма на насилие над деца, като почти половината (45,9%) от всички деца и млади хора съобщават, че са били подлагани на емоционално насилие в детството си. Момчетата и момичетата съобщават еднакво често, че са били жертви на емоционално насилие. Децата се сблъскват най-често с емоционално насилие в училище и в общността, а не у дома. Повече от
1 от всеки 10 деца съобщава, че е било жертва на онлайн тормоз, особено чрез уебсайтове на социални медии.
Най-често извършители на емоционално насилие са други деца във всички видове среда, но по­знати на детето възрастни също често упражняват такова. Четирима от всеки пе­тима родители съобщават, че са крещели, заплашвали или налагали други унизителни наказания на своите деца през последните 12 месеца. Родители или полагащи грижа лица, които са били подлагани на физически наказания в детството си, е по-вероятно да извършат емоционално насилие над своите деца.
Установено е, че децата от бедни домакинства и децата с увреждания са изложени в особена степен на емоционално насилие във всички видове среда. Децата с увреждания съобщават повече от два пъти по-често, че са били подлагани на емоционално насилие у дома в сравнение с децата без увреждания. Момичетата и децата от етнически малцинства са особено изложени на риска от следене.
Емоционалното насилие над деца, което включва крещене, използване на обидни думи и унижава­не, се оценява като силно неприемливо от анкетираните, като те изразяват отрицателно отноше­ние към тази форма на насилие по-често, отколкото към останалите форми на насилие над деца, включително физическото. Повече от 9 от всеки 10 (92,9%) от възрастни са съгласни, че „унижението (обиждането) на деца им причинява психическа травма“, а почти същият дял от тях са съгласни, че „заплахите към дете“ (89,9%) и „ругаенето на дете“ (89,2%) причиняват „психически травми“. Прибягването към тази форма на насилие от учители в училище се оценява като особено неприемливо.
Жените и момичетата смятат по-рядко от мъжете и момчетата емоционалното насилие над деца за приемливо. Резултатите показват, че склонността за приемане на емоционалното насилие се свързва и с материалното състояние и уврежданията, което свидетелства за възможна връзка между приемането на емоционалното насилие над деца и икономическите затруднения и други проблеми на домакинствата. Възрастните, които са преживе­ли физическо насилие в детска възраст, по-често посочват, че намират емоционалното насилие над деца за приемливо, и по-рядко осъзнават вредите, които нанася то.

Физическо насилие
Почти едно от всеки три деца и млади хора съобщава, че е било подложено на физическо насилие като дете. Момчетата (37,2%) по-често от момичетата (25,6%) са били жертви на този вид насилие.
„У дома“ е най-често посочваната среда, където се извършва насилие над деца, а родителите са най-честите извършители. Бащите извършват по-често насилие, водещо до наранявания. Около 40% или 2 от всеки 5 родители посочват, че са използвали физическо насилие като възпитателен метод през последната година, а 1 от всеки 20 родители съобщава за използване на тежки физически наказания. Родителите от по-бедни домакинства и тези с по-ниско образователно равнище казват по-често за използване на насилствени възпитателни методи по отношение на своите деца. Родителите, които са били удряни или бити често в детството си, съобщават почти четири пъти по-често за налагане на насил­ствени наказания на своите деца през последната година. Най-често посочваните извършители на физическо насилие над деца в училище и в общността са други деца. В редки случаи се съобщава за физическо насилие в училище от учители и други членове на персонала. Момчетата и децата от етнически малцинства признават особено често за това, че са били подлагани на физическо насилие в училище.
Децата с увреждания и децата от по-бедни семейства са изложени на по-висока степен на риск от физическо насилие във всички видове среда. Същевременно данните показват, че съвместното живеене с поне един родител е защитен фактор по отношение на опасността от физическо насилие у дома, в училище и в общността.
Макар че по-голямата част от участващите в изследването разбират, че насилието над деца нанася вреди, успоредно с това много тях изразяват една или друга степен на търпимост или приемане на това явление. Най-често физическото насилие над деца се определя като приемливо, когато се използва като възпитателен метод у дома. Повече от една четвърт или 28,9% от респондентите се съгласяват с твърдението, че „пляскането на дете понякога е за негово добро“, а други 18% посочват, че не са „нито съгласни, нито несъгласни“ с това твърдение. Само малка част обаче смятат, че е приемливо учител да удря дете в училище.
Възрастните заявяват по-често в сравнение с децата и младите хора, че физическото насилие над деца е приемливо. По същия начин мъжете и момчетата смятат по-често от жените и момичетата, че физическото насилие над деца е приемливо. Възрастните, които са били подлагани на физически наказания в детството си, заявяват значително по-често, че физическото насилие над деца е приемливо, в срав­нение с тези, които не са били подлагани на такива наказания.

Сексуално насилие
Около 16%, или почти 1 от всеки 6 деца и млади хора съобщават, че са били подложени на сексуал­но насилие в детството си. Момичетата (1 от всеки 5) значително по-често от момчетата (1 от всеки 10) са ставали жертви на сексуално насилие. Момичетата съобщават двойно по-често, че са били жертви на сексуален тормоз онлайн, три пъти по-често, че са били подложени на (офлайн) сексуален тормоз и сексуални посегателства, и почти пет пъти по-често, че са били принуждавани към сексуални действия. Аналогично на тенденциите в глобален мащаб, се установява, че най-често извършители на сексуалното насилие са лица, които са познати на жертвата.
Децата с увреждания са изложени в особена степен на риска от сексуално насилие. Децата с увреждания съобщават двойно по-често, че са подложени на онлайн тормоз, и до осем пъти по-често, че са били жертви на сексуално посегателство или изна­силване, в сравнение с останалите деца.
И накрая, аналогично на данните относно физическото насилие, е установено, че за децата съвместното живеене с поне един родител е защитен фактор по отношение на опасността от сексу­ално насилие. При тях се наблюдава 70% по-малка вероятност да съобщят за сексуално посегателство и 80% по-малка вероятност да съобщят за изна­силване. Същевременно не е установена зависимост между съвместното живеене с родител и вероятността от преживяване на онлайн тормоз.
Макар родителите и полагащите грижа лица да демонстрират, че са информирани за това, че де­цата им са преживели физическо или емоционално насилие, много малка част от тях посочват, че децата им са били подложени на сексуално насилие, което свидетелства за по-ниско ниво на осведоменост за този вид насилие. Вероятно тази констатация е свързана с високите равнища на стигма, свързани с тази форма на насилие над деца.
„Обвиняването на жертвите“ в случаите на сексуални посегателства изглежда разпространено в България, тъй като малко повече от половината (51,6%) от респондентите заявяват, че вината едно момиче да бъде изнасилено, е отчасти негова, включително когато консумира алкохол, употребява наркотици, държи се предизвикателно, има много сексуални връзки или „излиза късно нощем“.
Почти 1 от всеки 7 възрастни (13,5%) са съгласни с твърдението, че момче, което е изнасилено, носи отчасти вината за това, ако той е гей или има връзки с други мъже. Наред с това почти 1 от всеки 10 респонденти се съгласява с твърдението, че ако момче съобщи, че е преживяло сексуал­но посегателство или изнасилване, хората ще помис-
лят, че той е гей. Почти една трета (30,8%) от възрастните респонденти приемат твърдението, че дете, което има връзка със свой учител, трябва да бъде изключено от училище. Тези констатации свидетелстват за това, че преживяванията на сексуални посегателства в детска възраст се свързват в голяма степен със срам и стигма.

Пренебрегване
Съобщените равнища на пренебрегване свидетелстват за по-ниското му разпространение в срав­нение с останалите видове насилие. Едно от всеки 10 деца и млади хора съобщава, че е преживяло пренебрегване в детството си – 3,5% посочват, че лицата, полагащи грижа за тях, поня­кога са забравяли да ги нахранят, 6,8% – че в някои случаи тези лица са забравяли да ги заведат на училище или да им кажат да отидат на училище, а 5,9% посочват, че лицата, грижещи се за тях, понякога са забравяли да ги заведат на лекар, когато са били болни.
Петнадесет процента, или приблизително 1 от всеки 7 полагащи грижа лица съобщават, че са пре­небрегнали децата си, като понякога са забравяли да ги нахранят. Тези от тях, които са преживели насилие в детството си, съобщават по-често, че са неглижирали децата си, което е допълнително свидетелство за предаване на насилието между поколенията. 92% от участвалите в проучването възрастни изразяват съгласие с твърденията, че „да бъдеш безразличен към емоционални­те и духовни нужди на детето“ и „да бъдеш невнимателен към възможните рискове по отношение на безопасността на детето“ са форми на пренебрегване.
Децата с увреждания, децата от ромски произход и децата, които не живеят със свой биологичен родител, са изложени на по-висок риск от пренебрегване, като това се отнася и за децата от бедни домакинства. Децата от най-бедните семейства съобщават три пъти по-често, че са били подложени на прене­брегване в сравнение с тези в най-заможните.
Множествени форми на насилие
При децата, преживели една форма на насилие беше установена силно изразена взаимна зави­симост с преживяването на други видове насилие. Например деца, които са преживели физическо насилие, съобщават три пъти по-често за преживявания на пренебрегване, повече от четири пъти по-често за преживявания на сексуално насилие и шест и половина пъти по-често за преживявания на емоционално насилие. 13% или повече от 1 от всеки 8 деца и млади хора съобщават, че са били жертви на емоционално, физическо и сексуално насилие.
Освен това преживяванията на насилие в един вид среда са тясно свързани с преживявания на на­силие в други видове среда. Децата, които са били подложени на насилие у дома, съобщават чети­ри пъти по-често за преживявания на насилие в друга среда, включително в училище, в общността или онлайн. Шест процента, или 1 от всеки 16 деца и млади хора съобщават, че са били жертви на насилие у дома, в училище, в общността или онлайн.

Последствия от насилието
На децата е задаван въпросът дали има някой, който ги кара да „се чувстват в опасност“ в различни видове среда – у дома, в училище и в общността. Като цяло, повече от
1 от всеки 3 деца (34,8%) посочва, че се чувства в опасност в поне един от тези видове среда. Най-много посочват, че се чувстват в опасност в общността, а най-малко – у дома. Момичетата посочват по-често от момчета­та, че се чувстват в опасност във всички видове среда.
Не е изненадващо, че децата, които са имали преживявания на насилие, значително по-често каз­ват, че се чувстват в опасност в съответната среда. Децата, които са били изложени на насилие у дома, посочват повече от четири пъти по-често, че се чувстват в опасност у дома. Децата, преживели насилие в училище, посочват 3,5 пъти по-често, че се чувстват в опасност в училище, както и децата, изложени на насилие в общността, посочват два пъти по-често, че се чувстват в опасност там.
На децата и младите хора са задавани и въпроси, свързани с тяхното благосъстояние и психично здраве. Около половината посочват, че са изпитвали стрес или безпокойство в даден момент, като 6% заявяват, че се чувстват така всеки ден или през повечето дни. Около една трета (33%) посочват, че в определени случаи са имали чувството, че не могат да контролират гнева си, а 3% казват, че това им се случва често.
Децата и младите хора, които са преживели насилие и неглижиране, и тези от тях, които се чувстват в опасност, имат много по-ниско ниво на благосъстояние в сравнение с тези, които нямат такива преживявания. Според данните чувството за опасност у дома оказва по-отрицателно въздействие върху благосъстоянието в сравнение с чувството за опасност в училище или в общността, като 64% от респондентите, които посочват, че се чувстват в опасност у дома, имат ниско ниво на благосъс­тояние в сравнение с 51% от респондентите, които се чувстват в опасност в училище, и 45% от тях, които се чувстват в опасност в общността. Случаите на физическо насилие, довело до наранявания, което е извършено у дома, се свързват с четири пъти по-голяма вероятност за проя­вяване на ниско ниво на благосъстояние. Неглижирането от страна на родителите също се свързва с по-ниско ниво на благосъстояние, като до 80% от респондентите, чиито родители в някои случаи не изпълняват задължението си да ги нахранят, съобщават за ниско ниво на благосъстояние.
Преживяването на множествени форми на насилие се свързва в особена степен с понижени нива на благосъстояние. Децата и младите хора, които са преживели всички видове насилие (физиче­ско, емоционално, сексуално насилие и пренебрегване), съобщават повече от пет пъти и половина по-често за ниски нива на благосъстояние в сравнение с респондентите, които не са преживявали насилие, дори когато се отчитат редица други фактори, включително полът, наличието на увреж­дане, показателят за активите на семействата, етническият произход и групата, в която попада респондентът.
Децата, които са преживели която и да е форма на насилие, посочват по-често, че пушат, употребя­ват алкохол и наркотици, а също така по-често упражняват насилие над други деца.

Търсене на помощ
Децата и младите хора бяха запитани дали знаят къде да търсят помощ, ако станат жертва на наси­лие у дома, в общността или в училище. Макар че повечето деца посочват, че знаят къде да търсят помощ, ако се сблъскат с насилие или злоупотреба, само малка част от тях са информирани за конкретни достъпни ресурси за помощ, като например педагогическите съветници и националната телефонна линия за деца.
По-уязвимите деца, както и тези от семейства в неравностойно положение – например децата от ромски и турски произход, децата с увреждания и децата от по-бедни семейства, са относително по-малко запознати с възможностите за търсене на помощ в случаи на насилие в сравнение с де­цата в по-привилегировано положение. Не бяха установени разлики по отношение на информира­ността на момчетата и момичетата за това къде могат да търсят помощ.
Данните от изследването отразяват също така липса на доверие в органите за закрила на детето, като по-малко от половината от всички деца и млади хора изразяват доверие в „органите, които отговарят за закрилата на децата от насилие“, което обстоятелство вероятно ограничава равни­щето на подаване на сигнали. Много възрастни посочват, че не са уверени къде трябва да подадат сигнал, в случай че са загрижени за безопасността на дете, а също така голям брой съобщават, че се опасяват от реакция или отмъщение, ако подадат сигнал за инцидент. Изглежда, е налице висок праг за подаване на сигнали при загриженост, тъй като много възрастни посочват, че биха подали сигнал само за сериозни или системни случаи на насилие. Тази констатация показва, че е налице необходимост от повишаване на осведомеността сред обществото за проблема с насилието и от повишаване на увереността и готовността на хората да подават сигнали, когато смятат, че имат повод за загриженост.

Изследването прави и обстойна оценка на капацитета на специалистите, работещи с деца, и установява, че имат различно разбиране за това доколко насилието над деца е сериозен проблем в България, както и различно разпознаване на признаците за насилие или злоупотреба.
Сравнително висок процент професионалисти смятат за приемливо удрянето на шамар на дете (6 – 16%). Около една четвърт от професионалис-
тите приемат учител или родител да крещи на дете, когато то не се държи добре. Обучение, свързано с темата насилие над деца, заявяват, че са преминали между 50% и 85% от специалистите, като остават неуверени в познанията си за идентифициране на случаи на насилие. Като цяло, има добро познаване на задължението за подаване на сигнал при случаи на насилие при
90 – 97% от професионалистите, а между 70 и 93% съобщават, че имат механизъм за подаване на сигнал в институциите, в които работят.
Сред основните пречки пред специалистите се посочват липса на ресурси и сериозно работно натоварване, водещи до високи нива на стрес и текучество на персонала; липса на обучения, супервизия и конкретни насоки за реакция, както и неосведоменост за съществуващото законодателство, координационни механизми и протоколи.
Основните препоръки от изследването са насочени към повишаване на осведомеността сред специалистите и обществеността за всички форми на насилие над деца. Министерствата, ведомствата и професионалните организации следва да работят по-активно за повишаване на осведомеността относно държавните политики в областта на насилието над деца и да се осигури обучение за установяване и реакция на насилието над деца на всички специалисти, като се наблегне на по-слабо проучените и по-прикрити форми на насилие над деца, включително сексуалното насилие и онлайн тормоза.
Подчертана е и необходимостта от повишаване статута на социалната работа, разширяване на мерките за задържане на персонала, обезпечаване на адекватна супервизия и управление, и професионализиране на работната сила в социалния сектор. Препоръчва се разработването на общи стандарти и насоки за използването на „сини стаи“ за провеждане на разпити и интервюта по щадящ детето начин, както и на общи и специфични секторни насоки, процедури и правила за разпознаване на случаите на насилие и подаване на сигнали към компетентните органи. Необходимо е да се направи преглед на съществуващите координационни механизми и разработ-
ване на ясни правила и насоки за различните участници. Трябва да се подобри информационната система за събиране, управление и анализ на данните за преодоляване на съществуващите слабости като липса на достатъчно данни за
наблюдение и анализ на политиките, тенденциите и ефективността на процедурите.

Свързани статии:

Горска педагогика за най-малките Произведоха кислород на Марс Държавата стимулира научните публикации Важното е не да си победил, а да си се борил добре