На 8000 километра от дома

Близо 49 милиона студенти. Над 3000 висши училища. Студенти от почти всички държави по света. Шест китайски университета сред първите сто в света. Образователна връзка с България, започнала само година след създаването на Китайската народна република. Зад тези числа обаче винаги стои нечий първи ден. За Михаела той започва на летището в Шанхай.

Септември и октомври са месеците, в които светът отново започва училище. Милиони млади хора сменят град, квартира, приятели, понякога държава, език и дори писменост. За един първокурсник това може да означава влак от Бургас до София. За друг – самолет до Лондон, Берлин или Амстердам. А за Михаела означава почти 8000 километра от Перник до Шанхай и преход от кирилицата към свят, чийто център са телефонът, QR кодовете и няколкостотин китайски йероглифа.

Асен ВЕЛИНОВ*

Нейната история е лична, но мащабът зад нея е огромен. През 2025 г. Китай има 3167 висши училища и близо 49 милиона студенти във всички форми на висшето образование. Само в Шанхай има 69 висши училища, над 600 000 студенти в бакалавърски и професионални програми и още над 280 000 магистри и докторанти.

В класацията QS за 2027 г. шест университета от континентален Китай вече са сред първите 100 в света. Два от тях са именно в Шанхай: Fudan University е №26, а Shanghai Jiao Tong University №36.

Образователната глобализация на Китай работи и в двете посоки. През 2025 г. 570 600 китайци заминават да учат в чужбина, а почти толкова – 535 600, се връщат след образование зад граница.

Официалната китайска статистика отчита 271 064 международни студенти във висшите училища на страната през 2024 г.

Китай вече привлича чужденци не само с китайския език и култура. Сред международните студенти все по-видимо място заемат медицината, инженерните и природните науки, икономиката и управлението. Още през 2018 г. медицината и инженерните науки са съответно първият и вторият най-популярен избор сред чуждестранните бакалаври. Картата на чуждестранните студенти в Китай също е интересна. Почти шест от всеки десет идват от Азия, а Африка изпраща повече студенти от Европа. Сред най-големите групи са студентите от Тайланд, Пакистан, Индия, Казахстан и Виетнам.

Китайските стипендии са видима част от международната образователна политика на страната, но далеч не всички чуждестранни студенти учат с такава подкрепа. По данни на китайското министерство на образованието от 2025 г. около 9% от международните студенти получават държавна стипендия. Почти две трети от тях са магистри или докторанти, а повече от половината учат инженерни, природни, аграрни или медицински специалности.

За България историята на образователен обмен с Китай започва рано.

Когато новосъздадената Китайска народна република приема първата си група чуждестранни студенти през 1950 – 1951 г., те са само 33-ма от пет източноевропейски държави. Петима са българи. Именно в началото на 50-те години започва и организираното преподаване на китайски език на чужденци, а през 1952 г. Китай изпраща едни от първите си преподаватели по китайски в чужбина именно в България. Това не е случайно. България е втората държава в света, признала Китайската народна република през 1949 г.

Седем десетилетия по-късно китайският вече трудно може да се нарече екзотичен език в българското образование. Началото е още през март 1953 г., когато китайският лингвист Джу Дъси започва да преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а според тогавашните сведения лекциите му посещават около 500 студенти. През 1991 г. „Китаистика“ става самостоятелна специалност в Софийския университет. Следва и разрастване извън една университетска катедра. Днес китайски се изучава в бакалавърски програми в Софийския, Пловдивския, Великотърновския и Югозападния университет, включително в специалности, които подготвят бъдещи учители по китайски.

Към университетското обучение постепенно се добавя и цяла мрежа около езика.

През 2006 г. в Софийския университет е създаден първият Институт „Конфуций“ на Балканите, а през 2012 г. втори отваря врати във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Още през 2016 г. Софийският университет отчита около 20 български училища, в които се преподава китайски. По-новите числа показват колко се е разширила мрежата. През 2024 г. само Институтът „Конфуций“ във Велико Търново провежда обучение по китайски език и култура в над 60 образователни институции в 20 града, с повече от 3000 регистрирани ученици и студенти през учебната 2023/2024 г.

Но големите числа имат един недостатък.

Те са много добри в това да покажат колко голям е Китай, и почти безполезни в обяснението какво е да пристигнеш там на 19 години. Статистиката не казва какво е да кацнеш сам в 37-градусовата влажна жега на Шанхай. Или какво е да последваш тълпата през летището, защото не знаеш накъде да тръгнеш, да се качиш в такси, което ти прилича на лимузина, и още същия ден да срещнеш в асансьора робот, дошъл да достави нечия вечеря. Не казва и колко бързо разбираш, че без китайски телефонен номер половината ти нов живот отказва да се „отвори“.

Нито пък статистиката предупреждава, че някъде между визата, общежитието, медицинския преглед и първия учебен ден можеш да получиш и ново име. Михаела пристига в Китай като Михаела, но скоро открива, че за преподаватели и състуденти вече е 丁小米, Dīng Xiǎomǐ, име, в което от „Михаела“ е останало едно „ми“, а 小米 буквално означава „просо“ или „малко оризче“.

Казват, че след седмица в Китай можеш да напишеш книга, след месец – разказ, след година – едно изречение, а след още време вече не знаеш какво да кажеш.

Срещаме Михаела в онзи кратък период, когато Китай още не е станал ежедневие и всяко наблюдение изглежда достойно за цяла глава.

Михаела Димитрова:

Шанхай е просто град, а ти си просто още един човек – не маловажен, а свободен

Китай за първи път престана да бъде само далечна страна или по-скоро мечта в момента, когато някой ми сподели линк към страница в сайта на Министерството на образованието и науката. Едната стипендия ми хвана окото – пълно обучение в Китай.

Тогава си дадох сметка, че това е възможност, която не получаваш два пъти в живота. Първоначално всичко беше малко нереално и донякъде на шега: „Ще кандидатствам от FOMO (fear of missing out), така или иначе вероятността да ме изберат за следващ кръг, е много малка…“. Откъде да знаех, че следващият кръг в конкурса ме чакаше зад ъгъла…

Китайският език беше нещо, за което си мислех от доста време, заради работата ми в логистична фирма. Това беше и гимназиалният ми профил. Там видях от първо лице колко зависима е икономиката ни от търговията с Китай, и реших, че това е нещото, с което искам да се занимавам.

Избрах Пловдив, защото харесвам града и исках да съм достатъчно далече от вкъщи, за да се науча да бъда самостоятелна и независима. Бях чувала и много добри отзиви за преподавателите по китайски в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Завърших успешно една година там и откакто съм в Китай, си давам сметка колко добра основа ми дадоха преподавателите ми през тези два семестъра.

Спомням си как още на втория месец от първия семестър си мислех почти всеки ден: „В какво се забърках? Как си помислих, че без да съм учила грам китайски, ще успея да завърша бакалавър с тази специалност?“.

Бакалавърската ми специалност тук е „Преподаване на китайски като чужд език“ в Shanghai Normal University (Шанхайски педагогически университет). Избрах тази специалност, защото, ако се върна в България, мога да предам знанията си на други хора, които се интересуват от китайския език и култура. А ако остана в Китай, мога да помагам на чуждестранни студенти, които идват тук.

Процесът по кандидатстване за пълна стипендия започна още през декември миналата година (2025). Едно от новите изисквания беше предварително да положим CSCA – Chinese Study Competence Assessment.

Оттук нататък всеки е сам за себе си

CSCA всъщност бяха два онлайн изпита в един и същи ден. Единият е задължителен и определя нивото ти по китайски, а за другия можеш да избираш между химия, физика и математика. Реших, че математиката е най-постижима, и веднага си купих помагала. Оказа се, че математиката, която в Китай се учи по общообразователната програма, е на доста по-високо ниво от това, което очаквах.

И двата изпита бяха трудни, но най-трудни за изпълнение бяха условията за провеждането им у дома – две камери, позиционирани под различни ъгли, така че да се вижда какво правиш, но и стаята. Освен това трябва да седиш в ъгъл, където се срещат две стени и няма врата. И пред теб има ламиниран лист, върху който пишеш с маркер за бяла дъска, така че след края на изпита всичко да може да бъде изтрито.

Документи, изисквания, изпити, нови условия за кандидатстване, а все още дори не ставаше въпрос за самото заминаване. Седем месеца постоянна борба – аз срещу сроковете и изискванията на МОН, плюс безброй телефонни обаждания. Ако трябва да кандидатствам отново днес, вече знаейки в какво се забърквам, бих се замислила. Най-трудна беше липсата на подкрепа извън семейството ми и постоянното усещане, че едно тогава все още 19-годишно момиче трябва само да разбере как да стигне до края.

И все пак бих избрала Шанхай отново и отново

Не знам дали след няколко месеца, година или две ще мисля по същия начин. Дали ще ми харесат специалността, университетът, колегите. Но дори само тези първи седмици ми дадоха възможност да преживея нещо, за което много хора само мечтаят.

Първите 72 часа бяха шокиращи. В един момент си в София, а в следващия – в Шанхай. Сам. Без никой да те посрещне на летището. Без да говориш достатъчно китайски. Без представа какво да правиш.

Затова най-доброто решение е просто да следваш тълпата.

На една от многобройните проверки при влизане в Китай се запознавам с американка и започваме заедно да се ориентираме из летището, да си помагаме една на друга и всяка сама на себе си. След повече от час лутане успяваме да се справим.

Културен шок №1: Жегата

Влага, каквато никога не съм усещала, и температура около 37 градуса, която заради влажния въздух се усещаше като още повече.

Културен шок №2: Таксито

Поръчах го в местно приложение. Пристигна някаква луксозна кола и от нея слезе шофьор със сатенена риза и вратовръзка. Качи ми багажа, отвори ми вратата и аз се озовах в кола, която в моите очи изглежда като лимузина. Спомням си само как си мислех: „Къде съм?“. Тогава написах на майка ми: „В момента съм в една от снимките, които излизат в Google, когато напишеш „Шанхай“. Необятно голям град, който гледаш отдолу, някъде измежду сградите.

Културен шок №3: Личен сервитьор

Още в асансьора на хотела ме среща робот, който започва да ми говори. Малко по-късно разбирам, че така всъщност се доставя храна – от доставчика, през робота, чак до хотелската ти стая. В моите очи това беше луда работа.

Културен шок №4: Онлайн ресторантите

Излязох първата вечер да търся нещо за ядене, и много бързо осъзнах, че не говоря достатъчно китайски, за да си поръчам.

Но не ти и трябва. KFC беше приемлива опция.

Още преди да заминеш за Китай, трябва да имаш няколко основни приложения, най-вече Alipay и WeChat. В много ресторанти сканираш QR код, за да отвориш менюто и да поръчаш директно през телефона си. И двете приложения имат интерфейс на английски, така че дори с ограничен китайски всичко се оказва доста по-лесно, отколкото очаквах.

Добре дошъл в Китай. А сега започвай да попълваш формуляри

Настаняването в общежитието си е отделен ад на земята, защото почти никой не говори английски, но за разлика от ресторантите няма онлайн английска опция.

Извадих голям късмет и още докато чакахме в коридора за записване и поредните документи, се запознах с момиче от Антигуа, което говори добър китайски и ми помогна да попълня всичко правилно.

Китай е страшно развита държава – роботи за доставка, дронове, онлайн менюта, доставки на почти всичко за часове… Но разходката от гише на гише не ти се разминава и тук. Въоръжаваш се с търпение, джоб за документи и психическа нагласа, че възрастни китайки ще ти обясняват: „Тук не е информация“.

Едно от малкото неща, които университетът организира още при пристигането, е да ти покаже откъде да си вземеш китайска SIM карта. Това се оказва едно от най-важните неща, защото без китайски телефонен номер много регистрации просто не работят, а eSIM-ът бързо се оказва недостатъчен.

Щеше да е чудесно университетът да беше обяснил по-подробно и как става кандидатстването за разрешително за пребиваване, защото за много от изискванията разбираш чак след като пристигнеш.

Такъв беше и медицинският преглед. Като чуждестранни студенти, получихме просто лист с инструкции как да си запазим час. А стигането от общежитието до една от болниците само по себе си беше приключение. Как точно ще стигнеш дотам, вече си е твой проблем.

С банковата сметка беше подобно. Университетът работи с определени банки, а най-близкият удобен клон за нас беше на около час път с автобус. С визата и разрешителното за пребиваване историята продължава по същия начин.

Китайско име за нов живот

Едно от дребните, но интересни и малко странни за мен неща беше, че трябва да си измислиш „китайско име“. Още при подаването на документи трябва да имаш име, което да впишеш, и представете си изненадата ми, когато дойдох тук и всички ме наричаха само 丁小米 (Dīng Xiǎomǐ). Трябва да мине време, за да започнеш да се обръщаш на име, което само наподобява твоето, и то с известна доза въображение, но е забавно.

Когато пристигнеш и си в клас само с чуждестранни студенти, почти никой не се казва така, както го наричат. Китайската версия на едно чуждо име може да се създаде по различни начини. Понякога цялото име се транслитерира според звученето му, друг път се взема само една характерна сричка, а понякога китайското име може да бъде и напълно независимо от оригинала.

При мен например от „Михаела“ остава звученето „Ми“, а китайското ми име е 小米 (Xiǎomǐ). Буквално 小米 означава „малко оризче“, но 小 (xiǎo, „малък“) традиционно се използва и като фамилиарно обръщение, често от по-възрастен към по-млад човек. Така името не просто напомня за „Михаела“, а носи и типично китайско усещане за близост и непринуденост.

Цената на студентския живот

Тъй като съм с пълна стипендия, единственият голям разход, който трябваше да покрия сама, беше самолетният билет.

Стипендията ми включва университетските такси, общежитие, застраховка и месечна сума от ¥2500 (около €323). В Китай е сравнително евтино и е напълно възможно един студент да живее с такава сума на месец.

Например в студентската столова едно хранене струва около ¥15 (€1,94), а малка бутилка вода в магазина е ¥2 (€0,26).

Като европеец, това ме шокира, защото съм свикнала с много по-високи цени. Изненада ме единствено колко скъпи са плодовете в сравнение с останалите неща. Спрямо България пак са сравнително достъпни, но тук разликата се усеща.

Един обикновен ден

Денят ми обикновено започва в 6 сутринта. Закусвам най-често плодове или нещо като сандвич от ориз, нудли и пилешко месо. В 7 часа тръгвам към университета. С автобус пътят е около 50 минути заради трафика, но обикновено ходя с колело, което отнема около 35 минути. В 17:15 тръгвам по обратния път.

Колелата са един от основните начини за придвижване тук. Другият са електрическите мотопеди, които са огромна част от ежедневието на всички около мен – млади, стари, ученици и работници.

Преди да започнем същинската бакалавърска програма, минаваме през подготвителна година, в която учим основно китайски език и математика, за да достигнем необходимото ниво за следващия етап от обучението. Моята подготвителна година е в Shanghai University of Finance and Economics.

Учебният ни ден е дълъг, а присъствието в часовете, домашната работа и дисциплината са поставени на много високо ниво. В България доскоро дори не беше задължително да присъстваш на всяка лекция. Тук след първите 5 минути ти пишат закъснение, а след 15 – неизвинено отсъствие. Ако отсъстваш по здравословни причини, трябва да го докажеш с бележка от лекар.

Общо имаме четирима преподаватели, които ни водят различни части на китайския – говорене, граматика, слушане с разбиране и писане. Всеки се съсредоточава върху една дисциплина, вместо да се опитва да покрие всички аспекти наведнъж в 90 минути веднъж седмично, както е в България.

Любимото ми китайско ястие засега със сигурност е малатанг (麻辣烫, málàtàng) – ястие, при което сам избираш продуктите си от витрина, а после те се сваряват в пикантен бульон. Много ми харесва тази свобода, защото, като чужденец, мога да започна само с познати вкусове и постепенно да ставам по-смела.

Всъщност една от първите фрази на китайски, които научих не от учебника, а защото наистина ми трябваше, беше: „Една порция леко лютив малатанг, благодаря“ (一碗微辣麻辣烫，谢谢, yì wǎn wēilà málàtàng, xièxie).

Най-странното нещо, което съм опитвала досега, е блатна змиорка със студени нудли и сусамов тахан. Звучи страшно и необичайно, но всъщност не беше лошо. Даже беше интересно.

Нещото, което не бих опитала втори път, е многозърнеста солена китайска палачинка (杂粮煎饼, záliáng jiānbing). В нея имаше една подправка, която срещам и в други китайски храни и чийто вкус изобщо не ми харесва.

Но въпреки това препоръчвам на всички да опитват нови и различни неща. Най-малкото, за да знаете какво повече да не ядете.

Международна група

В групата за международни студенти в подготвителната година имам състуденти от най-различни краища на света – Антигуа, Вануату, Камбоджа, Русия, Казахстан, Венецуела, Киргизстан и други. Имам състуденти, които не говорят нито китайски, нито английски, но някои от тях се справят по-добре, отколкото бих очаквала. Нямаме общ език, така че всеки разчита много на себе си и на собствените си умения.

В края на годината обаче всички трябва да положим изпити, така че тогава ще видим чия стратегия за учене е била по-успешна. Ако не достигнем необходимото ниво по китайски, можем да преговаряме с университета, в който ще продължим, евентуално да сменим специалността с такава, която не изисква толкова високо ниво, или да се откажем от стипендията.

Първият китаец, с когото общувах, беше таксиметровият ми шофьор. Разменихме си социални мрежи и си писахме, докато пътувахме. Първоначално се притесних, че ми пише, докато шофира, но колата почти нямаше нужда от ръчно управление. Той ми препоръча различни храни и места в Шанхай, които да посетя. Беше много мило от негова страна.

Първия си китайски приятел срещнах наскоро. Невероятно мил и забавен човек, който носи изненадващо малко на алкохолни коктейли. Сериозно бях изненадана как някой може да стане толкова червен в лицето само след три глътки. Изненадващо беше и колко бързо организмът му успяваше да преработи напитката. Всичко ставаше за минути.

Вече мога да водя не много сложни разговори, а наскоро китайският ми приятел ме научи да се пазаря по типичните малки търговски улички, пълни със сергии с интересни малки сувенири. “老板, 便宜点“ – „Шефе, дай малко по-евтино“.

Шанхай никога не спи

Шанхай е страхотен град, който може да ти даде повече възможности, отколкото си си представял. Това е град с история. Устоял е на много, а сега продължава да я пише. Архитектурата и начинът, по който функционира градът, ме впечатляват най-много. Едно от нещата, които вече знам, че ще ми липсват от Китай, са танцуващите баби. Вечер в парковете и по площадите се събират групи възрастни жени, пускат си музика и танцуват заедно. На китайски това се нарича 广场舞 (guǎngchǎngwǔ) – буквално „танци на площада“.

Понякога до тях някой пее, друг свири на инструмент, а около тях хора просто спират да погледат. Няма сцена, няма публика в истинския смисъл на думата – просто хора, които са излезли навън и се забавляват заедно.

Това носи много хубаво настроение на града. И мисля, че точно такива малки неща ще ми липсват най-много, ако някога си тръгна от тук.

Когато дойдох, си представях Шанхай като някакъв извънземен свят. Място, което не е истинско. Почти утопия.

Не мога да кажа, че бях разочарована, когато се оказа, че не е така. Напротив, изпитах облекчение. Китайците са обикновени хора, Шанхай е просто град, а ти си просто още един човек – не маловажен, а свободен.

Струва ли си?

Ако днес български дванадесетокласник ми пише: „Искам да уча в Китай. Струва ли си?“, бих му отговорила: „Давай, направи го!“.  По-страшно е да изпуснеш тази възможност и после цял живот да се чудиш: „Ами ако бях опитал?“, отколкото да опиташ и да се провалиш. Дори и в един момент да решиш, че това не е твоето място, и да се откажеш, пак ще си стигнал по-далече от много хора, които никога не са посмели да тръгнат. И ако се върна към онзи цитат от началото, книгата, която бих написала за Китай, е още в първите си страници. Засега не знам как ще продължи, но вече знам, че си струваше да започна.

 

* Асен Велинов е юрист и университетски преподавател, който живее и работи в Китай повече от две десетилетия. Преподава бизнес право, етика и преговори във Wenzhou-Kean University и е основател и директор на университетски център, посветен на правото, бизнеса и международното сътрудничество. Работата и изследванията му са свързани с Китай, международното право и отношенията между азиатската държава и Централна и Източна Европа.