Ризата и смъртта

Здравко Дечев

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

https://doi.org/10.53656/bel2025-3-ZA

Резюме. За отправна точка в обмислянето на връзката между ризата/дрехата и публичното присъствие на човешкото тяло е използвано предпогребалното обгрижване на мъртвеца в българската народна култура. Като атрибут на ритуализираната дейност ризата може да бъде възприета не само за граница, а и за връзка между света на живите и света на мъртвите. Изследователските търсения се интересуват от това как в смъртта човекът остава човек именно чрез ризата/дрехата. Особено показателна за настоящия контекст е грижата за ризата/дрехата. За народа ни ризата става знакова, щом се белее от чистота. „Бялото“ и „чистото“ в случая надхвърлят физическите закони и се превръщат в нравствен и духовен ориентир за връзката между ризата и човешкото тяло – и живо, и мъртво. Откроява се и своеобразното срастване на ризата с тялото и възприемането ѝ от народа ни за „втора кожа“. Тази представа е обвързана с насилието над робското тяло и свалянето на естествената му защитна преграда. И тази невъобразима оголеност на мъртвото робско тяло е пример, че робското тяло, дори в смъртта си, е лишено от всякаква защитеност.

Ключови думи: фолклор; Българско възраждане;  погребение;  риза;  голота; бяло; тяло

Свързани статии:

Хиперфункции на възрожденския текст. Към въпроса за началата на новобългарския книжовен език Социализация и ресоциализация на „дивите“ деца (върху примери от фолклорни и литературни произведения) Роклята: разказ, символ, граница Мотивационен и етнокултурен потенциал на концепта вода в славянската езикова картина на света