Истории от стария куфар

„Съдбата на емигранта не е нито лесна, нито лека. Той преодолява куп препятствия – постоянно се бори, често пада, но винаги се изправя. И всичко това прави за децата си – за да имат по-хубав живот“, разказва за „Аз-буки“ ръководителят на Българското неделно училище „Св. Седмочисленици“ в Испания Илиана Илиева-Дъбова. Тя ръководи единственото българско школó в провинция Тарагона и едно от четирите училища в автономната област Каталуния. Освен това е председател и на Асоциацията на българите „България“ в провинция Тарагона, която поддържа училището.

По Националната програма на Министерството на образованието и науката „Неразказаните истории на българите“ учители и ученици от неделното училище работят по много интересен проект – „Истории от стария куфар“. Решават да представят български творци, музиканти, поети, писатели и художници, които живеят в Испания, и по-специално в автономната област Каталуния. Всички те не само че не са забравили българския си произход, но и творят на български език или са свързани по някакъв начин чрез творчеството си с родната музика или литература.

За целта училищният екип заснема филм, прави сайт и издава книга с творби на свои ученици.

В рамките на проекта педагозите се срещат с петима творци на словото: Палми Ранчев, Дима Дамянова (дъщеря на Красимир Дамянов), Юлия Георгиева, Росица Василева (Rossi Vass) и Преслава Бонева. Трима са представителите от сферата на музиката, които са включени в изследването, а именно танцьорът Венцислав Ангелов, певицата и учител Станислава Рошлева и цигуларката Любомира Стойчева.

Любопитен факт е, че две от интервюираните българки са бивши ученички на Дъбова – Преслава Бонева и Станислава Рошлева. На първата е преподавала в Испания, а на втората – в България, като дори след това стават колеги учители. Случай, който доказва колко малък е светът.

„Идеята за този проект датира отдавна, но когато се появи възможността за финансиране по Националната програма, веднага се заехме с реализирането му“, обяснява ръководителят на училището в Тарагона.

По думите ѝ и трите продукта, които правят в рамките на проекта, са с една основна идея – да насочат общественото внимание към български творци емигранти, които независимо че не живеят вече в България, продължават да носят Родината в сърцата си.

„Всички те са утвърдени професионалисти в своята област в Испания, но не са забравили българските си корени и продължават да творят и на майчиния си език“, посочва тя.

По трите продукта по проекта работят паралелно.

Първият е филм с продължителност от час и 33 минути, посветен на живота на български творци от Каталуния. Той също носи името „Истории от стария куфар“. „Дори направихме много повече от това, което планирахме предварително. Освен големия филм направихме и по един кратък за всеки един от творците, по 20 – 30 минути. Работата наистина беше много, но беше приятна и интересна“, казва събеседничката ми.

В прекрасния сайт, в който детайлно е описан целият процес на работа, има много снимки и видеа, като са представени интересните съдби на интервюираните хора. Той е създаден от Дъбова с помощта на ученици.

„Не трябва да забравяме, че в центъра на този проект стоят преди всичко нашите ученици. Влизайки в контакт с доказали се българи в Испания и България, нашата цел като педагози бе те да се вдъхновят и наистина сами да създадат свои творби“, обяснява тя.

Затова за тях е изключително важен третият им продукт – хартиената книжка с творби на техни ученици под същото име – „Истории от стария куфар“. В нея са включени приказки, разкази, стихове, есета и комикси. И за да може това да се случи, провеждат в училището кратък курс по творческо писане. „Умишлено го наричам много кратък. Това, което на нас най-много ни липсва в неделните училища, е времето. Този ресурс е изключително ценен“, уточнява Дъбова.

Първата среща, която осъществяват, е с писателката Юлия Георгиева.

Резултатът – на учениците не само им е много интересно, но се вдъхновяват и пожелават да започнат да пишат.

Работейки по проекта през цялата учебна година, децата се запознават с тези автори, които пишат за подрастващите. И сами решават да прочетат техни произведения. В изследването са включени двама автори, които не спадат към тях – Палми Ранчев и Красимир Дамянов.

„Но това не значи, че родителите не посегнаха към тяхното творчество“, споделя Дъбова.

Категорична е, че неделните училища няма как да съществуват без подкрепата и помощта на родителите. „Ако няма родители, няма и училище. Защото то не е задължително. Едно училище е обществена необходимост – има го само тогава, когато обществото има нужда от него. Няма ли нужда, то и училището загива“, допълва моята събеседничка.

В практиката си често е ставала свидетел и на случаи, в които родителите прекъсват обучението на децата си в българските неделни училища в момента, в който те се научат да четат и да пишат. И така след време при случайни срещи споделят, че децата им вече не владеят езика и приберат ли се в България през ваканцията, трудно се справят.

„Езикът е нещо, което трябва да се практикува, за да се помни. За да се постигне успех, трябва да има постоянство и трудолюбие“, категорична е тя. Така се случват и нещата в неделните училища – ако едно дете посещава редовно занятията, внимава и полага старание, то няма как знанията да не се натрупат и след това усилията му да се отплатят“.

Дъбова си спомня речта на един от своите миналогодишни зрелостници:

„Много пъти не съм искал да идвам на училище, защото да ходя в неделя на училище, е много сложно. Не ми се е ставало, не ми се е ходило. Но майка и татко все ми повтаряха – отиди, ще видиш, че след време ще имаш полза от това и като пораснеш ще го разбереш. И сега вече разбирам колко прави са били и колко неща съм научил в неделното училище за удивление на всички мои познати, които не го посещаваха тогава, когато трябваше.“

Дъбова е сигурна, че децата отчитат усилията. „Те са истински герои. Родителите им също. Обикновено човек, който е довел детето си в неделя на българско училище, е ангажирал целия си почивен ден. Той или трябва да се върне вкъщи с автомобила си, или трябва да отиде някъде и да си уплътни деня“, аргументира се тя.

Като своя най-голяма болка Дъбова отчита липсата на Български културен институт в Испания. Според официалната статистика нашите сънародници там са над 139 000 души. „В страната има много работещи български асоциации и добре развита мрежа от неделни училища, като само през учебната 2024/2025 г. те са 53 на брой. А защо все още нямаме Български културен институт“, пита се тя.

Тази година възпитаниците в ръководеното от Дъбова училище са 49. Но трябва да отчетем, че Тарагона е провинцията, в която живеят най-малко българи. Гордеят се, че тази учебна година изпращат шестима абитуриенти. Зрелостници имат почти всяка година.

Освен присъствено обучават деца и в електронна среда от разстояние.

Тук е мястото да отбележим, че училището им е първото неделно школо в Испания, положило началото на електронното и дистанционното обучение. 52 на сто от учениците им тази година са в присъствена форма, а 48% – в дистанционна. И тук с уговорката, че те не учат изцяло онлайн, имат и присъствени дни. Само от разстояние се обучават едва двама техни ученици – момиче, което живее в район, където няма българско училище – Хумия, и един ученик от Санкт Петербург. Преди години са имали възпитаници и от Германия и Австрия.

„Няма учител, който да не признае честно, че обучението от разстояние е в пъти по-трудно. Но ако не предлагаме тази форма, то със сигурност ще загубим много деца за българската кауза. Дистанционното обучение не е лесно нито за учителите, нито за учениците“, посочва моята събеседничка.

Прилагат нови методи и интерактивни форми на работа с деца и ученици. А чрез извънкласните дейности съхраняват българския дух, история и традиции. Учениците им участват и в много конкурси. За пета поредна година са носители на приза „Пазители на българщината“ на къщата музей „Иван Вазов“ в Сопот. Имат и ученици, класирани на призови места в Националния ученически конкурс „Родолюбие“.

Училището е единственият изпитен център в Каталуния за сертифициране на езиково ниво по Европейската езикова рамка по български език към СУ „Св. Климент Охридски“.

„Много се гордеем с успехите им, защото все пак не трябва да забравяме, че нашите деца се състезават в него със свои връстници, които живеят и учат в България. Те учат история два пъти в седмицата, а нашите – в един ден учат български език, литература, история и география“, завършва Дъбова.