Проф. д.н. Емануел Мутафов: По-себичното общество неглижира грамотността

Най-старото академично издателство в света публикува монография на проф. д. н. Емануел Мутафов – византолог, преводач, професор по средновековно и възрожденско изкуство от Института за изследване на изкуствата – БАН. Тя е четвъртата книга от поредицата „Елементи от историята на Константинопол“ на „Кеймбридж Юнивърсити прес“. Написана е по покана на редактора на поредицата проф. Питър Франкопан от Университета в Оксфорд.

– Проф. Мутафов, как се стигна дотам най-старото академично издателство в света – „Кеймбридж Юнивърсити прес“, да публикува Ваша книга? Вие сте първият български учен, на който е издадена монография от това престижно издателство, преди това там са издадени само отделни статии на Ваши колеги.

– В цялата си кариера съм се водил от три основни принципа: да се съревновавам с най-добрите; да не се страхувам от обобщения и да не очаквам, че всички ще ме харесват. Още през 2003 г. при работата си като гостуващ изследовател в Принстън разбрах, че колкото и стойностни да са дадени изследвания, важно e те да бъдат комуникирани и на английски език. Затова по-голямата част от продукцията си започнах да пиша на английски и да публикувам предимно в чужбина. През 2006 г. ми бе възложено да напиша текстовете за едни от най-представителните храмове във византийската столица за гръцката енциклопедия на Константинопол – „Влахерна“, „Св. Богородица Живоносен източник“, манастирите „Пантократор“ и Хόра. Тези енциклопедични статии бяха публикувани онлайн на английски и на гръцки език. Още при писането на статията за Хόра си позволих да изкажа тезата, че главната църква е посветена предимно на св. Богородица, а не толкова на Христос. Тази теза стана по-късно основата на проект, който представих на летен семинар в Истанбул през 2012 г., който бе воден от най-добрия специалист по столична византийска архитектура и конкретно върху Хόра – проф. Робърт Устърхуд (1950 – 2023). С него имахме спорове относно епитета Хόра (вместилище), както за мястото на трапезарията на манастира, за интерпретацията на някои иконографски атрибути и т.н. През 2016 г. публикувах части от наблюденията си върху църквата в сп. Medioevo Greco на Университета в Торино. Именно тази статия на английски език, която представя нов поглед към един от най-публикуваните византийски паметници, става повод оксфордският проф. Питър Франкопан през 2018 г. да ме покани да напиша книга, посветена на Хόра, в поредицата Cambridge Elements in the History of Constantinople. Срокът за написването на текста и осигуряване на фотографски материал беше март 2019 г. Приех поканата и се заех с писането, а потапяйки се отново в изворите и епохата, достигнах и до нови открития. Направих и последното научно документиране на паметника, докато той все още беше неутрална територия, т.е. музей. Преодолях всички препятствия – разрешителни от турските власти, гаранции от местен професор, такса за всяка фотография, подписване на декларации за прилично поведение и облекло в храма… Текстът ми бе готов в срок и тогава започна напрегнато очакване – премина през поне седем версии, докато стане разбираем и увлекателен за англоезичния читател, като всяка от версиите бе рецензирана от анонимни за мен професори, които отправяха всякакви препоръки, предимно по посока опростяване на текста. Изказът на английски език е съвсем различен от този, който се толерира в българската хуманитаристика. На няколко пъти се отчаях толкова, че исках да се откажа, тъй като българският вариант на книгата ми претърпя две издания през 2020 и 2022 г. С други думи, за постигане на подобен успех са нужни също търпение и смирение.

Няма по-престижно издателство от Cambridge University Press, най-малкото заради неговата достопочтена история. През 1930 г. Гаврил Кацаров публикува 30 страници текст за античната история на Тракия в Кеймбриджката история на Стария свят. И въпреки че след 1989 г. неколцина българи от областта на медиевистиката учиха в западноевропейски университети и се реализираха професионално във Великобритания, САЩ, Франция и Германия, т.е. те са само българи по произход, техни монографии не са издавани от „Кеймбридж Юнивърсити прес“ до момента. Достъпни за хуманитаристи са издателства като Brepols, Brill, DeGruyter, но те в никакъв случай все още не са добили авторитета на „Кеймбридж Юнивърсити прес“. В тях авторите си плащат публикуването на монография. Инак Cambridge University Press издава и известен брой научни списания. Сред тях е например Byzantine and Modern Greek Studies на Университета в Бърмингам, където и аз съм публикувал статия през 2006 г.

– Пишете за историята на манастира Хόра в Константинопол. Каква е връзката му с българската история, която Вие доказвате?

– И в българските издания на изследването си защитавам тезата си, че манастирът е посветен предимно на св. Богородица, както и че погребалният му параклис има конкретна връзка с представители на династията на Асеневци. В този смисъл, публикуването на ядрото на моите идеи на английски език от „Кеймбридж Юнивърсити прес“ е признание за откритата и доказана връзка с българската средновековна история, както и доказателство, че дори за най-публикуваните паметници във Византия могат да се добавят нови факти и връзки. Към изданието на английски език е добавена много нова библиография, разказана е увлекателно и достъпно една сложна и многовековна история. Представя се в цялост епиграфският материал, който е преведен и адекватно тълкуван. За първи път се прави връзка между иконографската програма на църквата и месецослов от ръкопис, който се пази днес в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, София; използват се по-късни иконографски наръчници за реконструкция на иконографската програма; прави се връзка с икони, произхождащи от константинополския храм и пазени днес в Атина и Рилския манастир, и т.н.

– С какво манастирът може да привлече вниманието ни днес?

– Мнозина вече смятат, че главната църква на манастира Хόра е далеч по-красива от „Св. Софѝя Константинополска“. Тя притежава по-интимни, по-православни размери, а заради по-добре запазените си мозайки и стенописи е прекрасен повод за пренасяне в атмосферата на Палеологова Византия. Надявам се повече български туристически групи да посещават църквата, тъй като тя не е част от класическия туристически маршрут на Истанбул. В тази връзка, доказаната от мен връзка с българската история и конкретно нишата, в която е била погребана българска царица, биха били стимул за установяване на контакт с миналото ни, за размисъл.

– Има ли неща, които Ви изненадват при Вашите изследвания?

– Изненади могат да се откриват само ако имаме очи за тях, т.е. да ги създаваме. Когато говорим за история и изкуство, тогава са необходими предварителна подготовка, познаване на контекста, интуиция. В случая с Хόра е изненадващо, че въпреки местоположението на църквата, достолепието и ерудицията на дарителите, учеността на монасите и елитарността на майсторите в гръцките надписи съществуват грешки. А като епиграф, мога да посоча друг по-късен, по-скромен, провинциален паметник – „Св. Стефан“ в Несебър, където грешките са сведени до минимум, и то в условията на османско владичество, т.е. когато достъпът до образование е далеч по-ограничен.

– Какви паралели може да направите между епохата, която проучвате, и нашата съвременност?

– Ще започна именно от неглижирането на грешките в писането. Явно, колкото е по-себично, по-обречено и заслепено от битието си едно общество, то е по-петимно да не обръща внимание на грамотността. Украсата на Хόра от последния етап на изписване е от Палеологовата епоха, когато Византия е политически разединена, слаба военно, икономически и предусещаща османското нахлуване, т.е. е в очакване на своя крах. Византийският елит обаче сублимира чрез създаването на шедьоври в изкуството и културата заедно със славянските си адепти, докато нашият език, изкуство и култура са в упадък… Потресаващо също така е, че докато средновековните българи и византийци са в кървава борба за територии и влияние, всъщност елитите им са много свързани, направо роднини, които дори се погребват един до друг, за да дочакат заедно спасението на душите си. И днес елитите ни са по-скоро разделени за пред медиите, а всъщност помежду си са отблъскващо близки, обединени от еднакви лични интереси. Сходни са и методите за обезсмъртяване между средновековния велможа и днешния политик – чрез представяне на легендата за личната реалност: тогава чрез ктиторски портрети и епитафи, а сега – чрез социални медии и фотошоп.

– Умеем ли, като общество, да си вадим поуки от нашата история? И познаваме ли я?

– Историята би трябвало да се изучава, за да представлява урок, благодарение на който да не се повтарят грешките на миналото. Дали това е така обаче… По-скоро не. И историята се превърна в професия, чрез която някой да блесне. Напоследък се обръща внимание повече на онези, които отричат общоизвестни факти, защото те са по-интересни за медиите. Защото в нещо има скандал. Това доведе до надпревара в самоцелното оригиналничене, което е порочно. Какъв е смисълът например да се сетиш, че св. Александър Невски е мюсюлманин и убиец, за да подкрепиш идеята на двама общински съветници за преименуването на катедралния храм на София? Св. прор. Илия също не е бил християнин, а и е може би най-масовият убиец в Стария завет. А това значи ли, че трябва да се смени посвещението на всички църкви у нас, които го приемат за свой покровител? Някои неща са такива, каквито са и не бива да са обект на харесване или не. Историята е едно от тях. Тя трябва да се пише от хора, които са посветили достатъчно време върху проучването ѝ, но в конкретен период, аспект и направление. По въпросите на стопанската история например не бих се изказвал, нито за неолитна керамика.

За да се познава историята, е необходимо поне любопитство, но и уважение към авторитети.

– Има мнения, че повече поводи за гордост имаме в миналото. Съгласен ли сте с това?

– Не, не съм съгласен. Обожествяването на миналото е много удобно оправдание да не се прави нищо сега. Важно е да не се срамуваме от миналото си и да надграждаме, но ежедневно. И ако се върна към споменатите в началото на разговора ни принципи, ще сме горди с настоящето си. Ако се съизмерваме с най-добрите в сферата на образованието, науката и културата. България трябва да инвестира предимно в човешкия си потенциал. Ако участваме в стойностни и мащабни дела – налагане на мир, екология, иновации, защита на Европа от миграция. Ако приемем, че не всички на Балканите и в света ще ни подкрепят да бъдем себе си, но и европейци.

– Докъде стигна изграждането на Центъра за върхови постижения „Наследство БГ“?

– ЦВП „Наследство БГ“ е изграден и функционира. От началото на 2023 г. „на мускули“, защото се очаква финансирането на втория етап. Въпреки това лабораториите ни работят, успяхме да проведем годишната си научна конференция през м. юни 2024 г., подготвих за печат и шестия брой на списанието „Научни известия. Бюлетин „Наследство БГ“. Проведени бяха тежки разговори с финансиращите институции, и най-вече с JASPERS („Съвместна помощ за подкрепа на проекти в европейските региони“ – б.р.) относно втората фаза на функциониране на нашия център за върхови постижения. Не мога да скрия, че като координатор на научната дейност в целия консорциум от дванадесет партньорски организации, съм разочарован, че вместо частта от финансиране за следващите четири години за научни изследвания да е по-голяма, както се обещаваше през 2018 г., сега се изисква да изграждаме „мост между науката и бизнеса“ с инфраструктурата, която изградихме. Тук се пренася модел за финансиране, който е адекватен за другите центрове за върхови постижения и компетентност, но нашият е единственият в областта на хуманитаристиката и това е по-скоро пожелателно. Ние се занимаване с проучване на непреходното, с проблематика, която разгледахме в досегашния ни разговор, и нашият продукт са най-често книги. Аз не знам колко ще спечели Cambridge University Press от моята книга. Хонорарът ми е на стойност три екземпляра с твърди корици… Въпреки това ЕК изисква да се печели и от нашите изследвания, за да се избяга от рутината на стандартните ни занимания. Сякаш университетският преподавател не краде от времето си за почивка и преподаване, за да напише книга за своите студенти… Най-интересното бе, че основен защитник на мантрата за моста между бизнеса и науката бе един полски лекар от JASPERS, който би трябвало да има по-идеалистичен поглед към „продукта“ на нашите занимания. Та представете си в неговата област на една онкологична клиника да ѝ се забрани да лекува рак, и да ѝ се препоръча да излезе от рутината, предлагайки силиконови импланти, за да се самоиздържа. С такива неща се боря.