Проф. Георги Бърдаров, географ и писател: Голям оптимист съм за България

Студио „Аз-буки“ в YouTube е най-новото онлайн пространство на Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“. В него срещаме нашите читатели с интригуващи, вдъхновяващи и мотивиращи събеседници, за да разговаряме с тях за образование и наука.

Гост в поредното издание на Студио „Аз-буки“ е известният географ, писател и общественик проф. Георги Бърдаров. С него дискутираме демографското бъдеще на България, необходимостта от същностна промяна в образователната система, която да подготвя децата и младежите за дигиталното настояще и бъдеще, за начина, по който създава своите литературни творби, и защо негова любима държава е Уругвай.

Георги Бърдаров е български географ, университетски преподавател, писател и сценарист. Завършва география в Софийския университет. Работи като журналист и е сценарист на тв предавания „Стани богат“, „Столът“, „Това го знае всяко хлапе“ и „Аз обичам България“.

Преподава в катедра „Социално-икономическа география“ в Геолого-географския факултет на Софийския университет от 2002 г. Специализира в Кьолн и в Грац. Два мандата е ръководител на катедра „Социално-икономическа география“ и зам.-декан на Геолого-географския факултет на Софийския университет. От есента на 2025 г. е директор на Филиал – Бургас на Софийския университет.

Автор на романите „Аз още броя дните“ (2016), „Absolvo te“ (2020) – за който през 2021 г. получава Наградата за литература на ЕС, и „Адажио за Мария“ (2025), както и на книгите „27 велики футболни истории“, „Левски: легендата за трите купи“, „До последната минута“ и „Moja bogda sna“, на разказите „За петата ракия, или колко е хубав животът“ и „Дядо“.

Носител на Вазова награда (2022). Автор на редица научни трудове по миграция, конфликти, демография и идентичности. От 2005 г. е част от Управителния съвет на Българската федерация по петанк.

– Проф. Бърдаров, от няколко месеца сте начело на филиала на Софийския университет в Бургас. Какви цели си поставихте?

– Основната е да раздвижим максимално филиала с нови бакалавърски и магистърски специалности. Той да стане видим, да има полза както за Софийския университет, така и за Бургас.

Работя 8 години в Бургас по много демографски образователни проекти и една от големите цели, които сме си поставили, е Бургас да бъде припознат като утвърден университетски център.

– Как се изгражда академична общност извън столицата?

– Това е дълъг процес, постоянна работа, налагане на име, на привлекателност за студентите.

Разбира се, в Бургас някои неща стават по-бързо и това се дължи на общинската администрация. В момента се изгражда най-модерният за България, лично за мен и на Балканския полуостров, междууниверситетски кампус. Той ще е готов в началото на следващата година. Седеметажна сграда, в която ще има зали и лаборатории, общежития, център за данни.

На Филиала на Софийския университет предоставиха зали в нов комплекс, където условията ги няма никъде другаде.

– Подобен подход ли е необходим, за да говорим, че университетът може да произвежда мислещи хора, а не изпълнители?

– Това е много тежка и дълбока тема. Има необходимост от цялостна реформа на философията на образователната система. Разбира се, хората се плашат от промяната. Особено от радикалната промяна.

Образователната система е една от най-консервативните – не у нас, навсякъде по света. Но в днешния си вид тя е създадена в индустриалната епоха. Обслужва свят, който не е релевантен на съвременността ни. И за да създаваме мислещи хора, наистина философията трябва се промени.

Ще дам пример със себе си. През 2008 – 2009 г. бях на 6-месечна специализация в Грац, Австрия. И видях как се прави модерно образование – с презентации и дискусии след тях. Когато се върнах, наложих всичките ми лекции да бъдат провеждани по този начин. В началото беше трудно, но издигна реномето ми сред студентите. Около 15 години работих много добре по тази система, но и тя вече е остаряла.

Това, което работи в момента, е студентите да бъдат максимално активни и по време на лекция, а не само да слушат и да коментираме след това.

– Кое умение днешните студенти не успяват да развиват?

– Едното, категорично е търпението, когато говорим за студентите от поколението Z, които много харесвам, тъй като работя постоянно с тях. Второто е липсата на уважение към авторитети – и това дойде от тях самите, като податка по време на ролеви игри, които им бях организирал.

Разбира се, те имат и много предимства.

– Кое различава толкова поколението Z от предходните?

– Сред нещата, които наистина ги правят различни, е тази нетърпеливост във всяко отношение. Другото, което е различно, но е позитивно, е това, че те се възприемат като граждани на Европа и света. Нямат никакви комплекси спрямо останалите държави и млади хора. Нещо, което у по-старите поколения, като моето, беше голям проблем.

Друго, което е различно и също смятам за позитивно, е, че те обичат България по един много изконен и чист начин. Много далеч от ксенофобията и националистите, срещу които често съм говорил и писал.

Това, което е изконна българска традиция, култура и история, също се променя. Имаше период, когато всичко българско някак се смяташе за остаряло и неатрактивно за младите хора, свързано под някаква форма със социализма. Има възраждане на интереса към България и това си личи и по нагласите за емиграция, които се променят напълно в момента.

Можем много да говорим за тези нагласи като родолюбие – вижда се и в музиката, която в последно време създават редица български изпълнители.

– Кои други фактори ги карат да останат тук?

– Те виждат възможност за реализация в България. Всичко при тях се претегля през прагматизма. Инициативни са – виждат нишите, виждат възможност за реализация и това е много хубаво. Преди 10 – 15 години, когато говорих с моето поколение, те ми казаха горе-долу следното: „Много си харесваме България. Тук ни е средата, родителите, но не виждаме никакъв шанс за реализация в България“. Това обаче се променя.

Другото е възвръщането под някаква форма на интереса към политиката. Дълго младите хора бяха някак умишлено откъснати от тази политика. Беше им втълпявано, че нищо не зависи от тях. Сега има възроден интерес. Виждаме го у поколението Z и в други държави. Но това, което прави впечатление в разговорите с тях, е, че има нужда от нова политическа класа с мислене, адекватно на света, в който живеем.

Не персонифицирам конкретно партия – именно политическата класа, като цяло, и не само в България. Тя не е релевантна на този свят, в който живеем, и младите го усещат много ясно.

– България ще бъде домакин на Европейската олимпиада по география. Какво означава това за авторитета на българската школа?

– Много си обичам науката и винаги с гордост казвам, че съм географ. Не че не се гордея и с дейността си като писател.

Последните години имаме много силни отбори по география. Моят първи докторант и асистент, вече доцент, д-р Калоян Цветков и друг мой много любим студент, вече също доцент при нас – д-р Димитър Желев, са ръководителите на този отбор. Миналата година се върнаха от олимпиадата с един сребърен и три бронзови медала. И в предходни години имахме много силни отбори с отличия. Те развиват мащабна дейност, имат организация „Географ БГ“, имат и сайт, където работят много млади хора, и съм щастлив, че ще бъдем домакини на тази проява.

– Борис Донков всъщност се казва ученикът, който миналата година постигна тези успехи, и той беше наш гост в подкаста. Много впечатляващ младеж с високи цели. Но дали в момента се преподава география така, че тя да бъде начин на мислене за света, а не просто предмет със знания?

– И тук има нужда от промяна във философията, тъй като свеждането на географията до фактология е и остаряло, и безсмислено. Килограми, метри и така нататък. В информационната ера сме и всичко е на клик разстояние.

Преподавам демография, където има страшно много цифри – раждаемост, смъртност, естествен прираст, заселени и изселени райони, урбанизация. Спомням си, че когато кандидатствах за докторантура в далечната 1999 г., бях научил около хиляда цифри наизуст, но тогава имаше необходимост. Сега вече е безсмислено.

Сега, когато правя тестове и изпитвам, никога цифрата не е в отговора. Във въпроса е. Важни са тенденциите и трендовете.

Конкретно на въпроса – много зависи от преподавателите. И това се отнася и за висшето образование, и за училищното образование, където децата да схванат същността на географията като връзка между природа, общество и човек. Тя е наука, която наистина дава много широк поглед върху света и осмисля пространството и разположението в него на бизнеси и хора, ако се преподава по модерен начин. Но има и хора, които все още си я преподават постарому.

– Много често споменавате думата промяна на философията. Откъде започва тази промяна?

– От нас самите, от начина на мислене и възприятието за света. От осъзнаването, че живеем в свят, който силно се различава от цялата предходна човешка история. Това, което се случи в последните 20 години, наистина представлява съвършено нов свят в сравнение с предходните 200 години.

Преди време изследване на ЮНЕСКО посочи, че до 2050 г. между 50% и 70% от днешните професии няма да бъдат на пазара на труда. И когато говорим за промяна на философия на образователната система, не може да подготвим децата за света, който беше индустриален и който си отива. Трябва да ги подготвим за света, който ни очаква в бъдеще.

Тези, които се адаптират към промените, които изпреварват промените, те ще прогресират през XXI век. Наистина не осъзнаваме колко драматична е промяната в света с технологиите.

– Къде се срещат демографията и художественото слово?

– Конкретната пресечна точка е в това, че когато пиша книги, проучванията ги правя като учен и проверявам фактите през няколко източника. И трите ми романа и книгата с Ваня Джаферович са посветени на теми, които са конфликти в история на света. Засягам много факти, които е много важно да бъдат проверени.

И другото – посещавам винаги мястото, за което пиша, за да мога да усетя неговата атмосфера. Така беше с „Аушвиц“, с Израел и Йордания. Не съм бил в Уругвай все още. Моя любима държава.

– Но каква е причината да харесате толкова Уругвай?

– Уругвай и историята защо я харесвам, е нещо, което формира моя характер като дете и ме накара да повярвам, че няма невъзможни неща, че мога да постигна абсолютно всичко, ако винаги вярвам в себе си и не се отказвам.

Това е легендарната победа на националния отбор на Уругвай през 1950 г. на финала на световното първенство по футбол срещу Бразилия. Просто няма толкова важен мач в историята на футбола, където даден отбор да е отписан до такава крайна степен като Уругвай. Мачът се играе пред 200 000 бразилци.

Покрай проучванията за романа „Адажио за Мария“ намерих факт, който не знаех досега – че началото на мача трябва бъде поставено от кмета на Рио де Жанейро Жозе Мендеш де Мораеш, който трябва да поздрави двата отбора. Той застава само пред бразилския и казва буквално следното, дори намерих и видео: „Бразилци, вие вече сте световни шампиони. Сега ще покажете на целия свят как бразилците умеят да побеждават, а след мача ви чакам пред кметството, целият бразилски народ да празнува на световната купа“.

И Уругвай побеждава. Хубава история.

– Случвало ли се е да „огънете“ истината в името на по-силен разказ?

– В науката – не, в литературата – да, тъй като там залагам много повече на емоцията. И понякога „огъвам“ фактите и историята, за да засиля емоционалния ефект. Аз съм много емоционален човек.

– В романите си винаги стъпвате на реални исторически събития. Колко време ви отнема всъщност подготовката на един роман?

– Поне около година е подготовката. И след това се пише. Редактирането също е свръхважен процес, който доста често е подценяван в българската литература. Процесът на редактиране също отнема поне година. Например в „Адажио за Мария“ втората сюжетна линия, която е в Латинска Америка, я пренаписах изцяло по време на редактирането.

– Изцяло?

– Изцяло. И това беше идея на моята редакторка, че ако основната сюжетна линия върви отпред назад, а втората върви отзад напред, е много трудно да ги пресечем.

– Светът в последно време е раздиран от конфликти. Защо изучаваме история, след като допускаме едни и същи грешки?

– Прекрасен въпрос. Много често повтаряме клишето, че трябва да познаваме историята, за да не повтаряме грешките. Всъщност всички грешки, които сме допускали като човечество, ги повтаряме и преповтаряме. Явно така е устроен човекът, така са устроени обществата.

Войната е най-страшната ни грешка и винаги ще се повтаря. След 80 години относителен мир, тъй като абсолютен мир няма. Разбира се, той беше относителен, най-вече за Европа. Отново влизаме в спиралата на множеството конфликти и заплахата от глобална война.

Дали ще имаме глобална война, както бяха Първата и Втората световна война? Може би вече сме в такава война. Дано не прераства в нещо по-голямо, тъй като за пръв път в човешката история ще имаме употреба на ядрено оръжие в глобален мащаб. И това може да доведе до ужасяващи последици.

– Историята, която изучаваме в училище, учи ли ни да мислим или да се подчиняваме?

– Историята винаги е идеологически обременена. Има прекрасна мисъл на Александър Дюма-баща, която много често цитирам на моите студенти: „Историята е само сбор от сухи факти. Всичко зависи от това кой разказва и защо“.

И колкото и да обичаме историята, за много от историческите факти нямаме реална представа дали наистина са станали така, или някой хроникьор ги е нагласил според политическата система.

При всички положения историята обслужва политическите и икономическите интереси на властимащите – изучаването на историята и представянето на историята под някаква форма.

– Вие сте специалист по етнорелигиозни конфликти. Вярвате ли, че литературата може да лекува разделенията?

– Като цяло, една от ролите на изкуството е да лекува раните от такива конфликти и под някаква форма да е превенция за следващите. И донякъде успява. Но понякога раните са толкова дълбоки, че няма как изкуството да ги излекува. Когато си загубил близък човек, няма как през изкуството да бъдеш излекуван.

Давам конкретен пример с Ваня Джаферович. Когато излезе моят роман „Аз още броя дните“, наш общ приятел, старозагорски журналист, беше написал пост и го беше тагнал и него колко е хубава тази книга. Отговорът на Ваня беше, че никога няма да прочете книга, написана от българи за тяхната война.

После с него останахме приятели. Написахме книга, в която той разказва за войната и казва: „Не искаме да четем, защото това е толкова огромна болка и тя си е нашата болка. Не искаме въобще по никакъв начин някой друг да бърка в нашата болка“.

Така че звучи хубаво, че литературата помага за преодоляване на болката или да живеем с тази болка, но не е точно така. Войната е най-страшното нещо и остава у човека докрай.

– Кои са учителите във Вашия живот, личностите, оставили у Вас най-голяма следа?

– Винаги ще посоча името на проф. Румен Пенин – моя ментор в университета, човека, който ме е научил на най-много неща след родителите ми. Той видя нещо у мен, когато бях студент. Стимулира ме да продължа с докторантура, да стана преподавател. Винаги е бил и най-големият коректив за моята работа. И до ден-днешен, когато седна на разговор с него, съм като онзи млад студент, който той критикува.

Но поощряването или критиката всъщност са водещи за израстването на една личност. Без критика и само с поощряване хората, особено младите хора, много лесно могат да си повярват. Само с критика, без поощряване, създаваш комплекси у младия човек, така че трябва да има баланс между тях.

– Кое ще преживеете по-трудно: лош филм по Ваша книга или книга, която никога няма да стигне до широка публика?

– Може би второто, тъй като съм писател преди всичко. Всички пишем за хората, нали.

Много често се говори как него, писателя, не го вълнуват читателите, той си работи там нещо сам и така нататък. Да, когато пиша, никога не мисля за това как ще бъде приета книгата. Пиша, защото мисля, че имам послание за хората. И искам то да стигне до тях.

– Вие сте специалист по демография. Можем ли да очертаем следващите 50 години за България?

– Много трудно, тъй като прогнозите в демографията са рискови. Не че не ги правим. С колега от БАН – проф. Надежда Илиева, сме работили по няколко различни проекта. Тя е най-добрият демограф, статистик и прогностик. И имаме прогноза до 2050 г. по населени места.

В общи линии, има различни сценарии, но всяка прогноза стъпва на динамиката и тенденциите от последните 20 години. Промяна в икономическата и политическата обстановка може да доведе до промяна и в демографията. Макар там всичко да е с отложен ефект – тоест това, което се прави или не се прави днес, ще даде резултат след 8 – 10 години.

Винаги давам пример с книгата от 1989 г. на германския демограф статистик Щемпел за ръста на населението към 2000 г. Той е много известен и много добър в професията си. И предвижда за България към 2000 г. почти 10 млн. души население. Но промяната в политиката и икономиката се отрази на демографията. Така че това е строго научният отговор.

А чисто емоционалният отговор – аз съм голям оптимист за България и за демографията на страната. Вече имаме наченки на промяна и те са най-вече в емиграционните и в реемиграционните нагласи. Тъй като няма как да вдигнем раждаемостта, каквото и да правим – колкото и да ме критикуват за тази моя теза, това е факт.

Развитият свят днес влиза в демографска спирала – все по-ниски репродуктивни нагласи и раждаемост, все по-застаряло население. Наскоро прочетох факт, че Китай е паднал с коефициент на детност под 1 – 0,98.

Затова, ако искаме да имаме позитивна демография, трябва младите хора да остават в България и да привличаме млади хора от други страни – на първо място, от българската диаспора. И това вече се случва, колкото и да не виждаме тази позитивна промяна.

От 1990-а до ковид пандемията всяка година населението на България намаляваше с между 50 и 60 хиляди души – средно голям български град. Махаме годините на пандемията и в последните три години намаляването е паднало до 8000 годишно. И това е заради много високия положителен механичен прираст. Факт е, че по последните данни на статистиката има завръщане на българите у нас.

– Можем ли да разчитаме само на това, без да имаме естествен прираст на населението?

– По-голяма раждаемост в обозримо бъдеще няма как да се случи. Това е ценностна система, начин на мислене, поведение на хората, динамика на живот. Не че няма да вдигнем раждаемостта. Между другото, коефициентът на детност на България е 1,83 и сме на първо място в Европейския съюз.

Индия е с 2, Саудитска Арабия и Иран са с 2,1 – 2,3. Вече имаме съвсем малко държави – около 30, с коефициент на детност над 3. Тоест това са естествени процеси, които се случват постепенно в целия свят.

Това, което трябва да направим за естествения прираст, е да редуцираме свръхвисоката смъртност у нас. Тя е скандална, срамна и тъжна. Не може развита европейска държава, членка на ЕС, да има такава смъртност.

Ако средната продължителност на живота ти е петдесет години, както е било до средата на XX век, на 50 си старец. Ако средната продължителност е 85 години, на 50 си по средата на житейския си път. Скоро ще имаме държава и с 90 години средна продължителност на живота. В рамките на този век ще имаме и държави със 100 години средна продължителност на живот.

Така че, за да увеличим броя на хората в активна възраст, на първо място, трябва хората, които са в България, да остават тук. След това трябва да таргетираме българската диаспора – и е мит, че те не искат да се връщат в България. Напротив, виждаме, че това се случва. Трябва да привличаме хора от традиционната българска диаспора в Молдова и Украйна, а след това от други страни, които са квалифицирани и образовани – те могат да бъдат бонус за обществото и икономиката.

– Връщам Ви към нещо, което сте правили през живота си. Били сте сценарист в тв състезанието „Стани богат“. Ако сега на горещия стол трябва да седнат български политици, кой е въпросът за 100 000 евро?

– Да, това е една от най-любимите работи в живота ми – „Стани богат“. Много научих оттам и съм много доволен, че минах през тази школа.

Въпросът за българските политици и 100 000… Много ми е трудно, тъй като трябва да влезем в абстракция и най-добре е да ги попитаме: „Кога ще се нормализират нещата в българския политически живот и така нататък“.

Може би въпросът за 100 000 евро е: „Коя е най-голямата ви грешка като политик?“.

– И ако си я признавате, разбира се.

– Да, но това е за 100 000 евро. Защо казах абстрактно, защото няма да си я признаят.