Родителите трябва да се научат да поставят граници

Елена Стефанова (по средата) на официалната церемония по връчване на Националните награди Снимки Личен архив

Тази година за първи път се проведе официална церемония по връчване на Националните награди за приобщаващо образование. Целта на инициативата, организирана от Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование – София-град, е да отличи личностите и образователните институции, които създават подкрепяща среда за всяко дете.

Срещаме се с Елена Стефанова от столичното 18. СУ „Уилям Гладстон“. Тя получи най-високото отличие в категория „Психолог“.

„Работата на психолога трябва да е малко незабележима.

Свършил си е работата, когато спрат да го търсят. Така че, признавам си, не съм очаквала, че ще получа награда, и бях много изненадана от това признание“, разказва за „Аз-буки“ отличената Елена Стефанова по време на първите Национални награди за приобщаващо образование.

Тя работи като психолог в 18. СУ „Уилям Гладстон“ в София от година, но е в образователната система повече от 18 години. „Винаги съм работила само в училище, защото там са предизвикателствата и никога няма два еднакви дни“, казва тя.

Първото училище, в което започва работа, е 2. СУ „Акад. Емилиян Станев“. След това дълго време е психолог в 64. ОУ „Цар Симеон Велики“ в столичния квартал „Симеоново“, след това за кратко в 142. ОУ „Веселин Ханчев“ и сега е в 18. СУ.

Стефанова разказва, че ѝ трябва доста време

да осъзнае високото признание, което получава,

но в крайна сметка чувството, което изпитва, е благодарност към колегите, родителите и децата за всичко, което прави и ще продължи да прави.

„Целта на психолога е хората в даден момент вече да нямат нужда от теб и да продължат сами“, споделя тя. Към нея се обръщат, когато има нужда, и работният ѝ ден не е от 8 до 17 часа. „Истината е, че съм на разположение по всяко време на денонощието. Обикновено децата не страдат от 8 до 17 часа, а ме търсят за помощ или съвет в други часови пояси. Особено в пубертета!“, обяснява моята събеседничка. В практиката си е срещала много и различни случаи – от загубена котка до тежка и непреодолима скръб за починал родител. За целия си професионален път почти няма проблем, с който да не се е сблъсквала.

През миналата учебна година децата със специални потребности в училището, в което работи, са над 20.

„Нарушенията при тях са различни и няма универсален подход“, отбелязва психологът. Разказва, че дори две деца да са диагностицирани с едно и също нарушение, пътят към тях винаги е различен. Причината се крие в това, че всеки човек има различна семейна среда, личностни качества и във всеки клас средата е различна. „Индивидуалният подход е изключително важен в работата ни, за да има резултат“, обяснява тя.

Споделя, че все по-често се наблюдават деца с говорни нарушения, нарушения в зрението и с трудности при задържане на вниманието. „Най-вероятно това се дължи на прекомерното екранно време при децата. Родителят в някакъв момент си казва: „Искам си моите 60 минути почивка“. Минутите с всеки ден се увеличават и екранното време вече не е част от ежедневието, а от възпитанието на децата“, обобщава Стефанова. Обяснява, че при екранната зависимост се получава така, че в даден момент детето започва да се откроява от групата – с вида и поведението си.

„Въпреки че е доказано, че коефициентът на интелигентност при тези деца нараства и те боравят с много повече информация и факти, социалният и емоционалният им коефициент спада драстично. Не може да общуваш само с екрана и след това да знаеш как да се държиш в истинския живот – на площадката, на улицата или в детската градина, и особено след това в училище“, разказва моята събеседничка. Според нея точно при общуването с връстници в образователните институции се открояват най-ясно дефицитите при децата.

Относно това от каква възраст децата трябва да имат досег до екраните,

отговорът е ясен – колкото по-късно, толкова по-добре. Важното е екраните да не заместват личния контакт в най-ранна възраст и да не играят ролята на детегледачката у дома. Психологът е на мнение, че ако искаме децата ни да не гледат екрани, със сигурност трябва и възрастните да променят своите навици и да ограничат времето пред телефона или компютъра вкъщи.

„Децата са огледало на своите родители. Затова те трябва да се научат да прилагат правила и граници, а това понякога е изключително трудно. Те трябва първо да променят себе си и след това да се опитат да изградят навици у децата си“, казва Стефанова. Много често родителите ѝ споделят, че детето им се успокоява, като му дадат телефона. Така че ,ако в даден момент решат да ограничат екранното му време, трябва да са напълно наясно с идеята, че то ще протестира. Ще вика, ще крещи, ще плаче и ще иска своето, защото за него времето пред екрана е комфортна зона.

„За да има положителна промяна в поведението на децата, трябва да се променят родителите, да наложат ясни правила и да поставят граници на това, което може, и това, което не може. И трябва да намерят сили да чуят многократно „Искам! Искам! Искам!“, но да не се поддадат на първичния импулс да посегнат към таблета или телефона, за да го дадат на детето и кризата да спре“, обяснява моята събеседничка.

Категорична е, че всичко идва от възрастните: „Когато позволиш на едно дете да определя правилата, тогава идват проблемите“.

На мнение е, че

не е важно колко време родителят отделя на детето си, а каква е концентрацията, която влага в това време.

То трябва да бъде споделено и пълноценно. „Ако са заедно 3 – 4 часа на вечер, но родителят е на телефона или пред телевизора, а детето – на телефона, качеството на този контакт не води до пълноценно време“, разказва Стефанова.

Днес все по-често родителите искат да имат време за себе си. В ежедневието си жонглират с множество задачи и приберат ли се у дома, мечтаят за няколко минути само за себе си. Самозалъгват се, че щастливата майка е добра майка и щастливият татко е добър татко. Това всеобщо разбиране, което упорито битува около нас, психологът тълкува по много интересен начин: „Разбирането за щастие е изключително субективно и е много разтегливо понятие. Твоите 30 минути е хубаво да знаем до какво ще доведат след определен период. Във всеки аспект го казвам, не само в контекста на възпитанието на децата и екранното време. Има и такива временни еуфорични моменти, които невинаги водят до нещо хубаво“.

И това е така, защото

нормата е това, което се приема от по-голямата част от обществото.

Обяснява, че ние, като общество, без да искаме, сме наложили такава норма и правила на поведение. Дава за пример репликата „Ще мълчиш, докато възрастните говорят! Искам да си чуем приказката“. И от детето се очаква да мълчи в автобуса, в магазина или у дома, когато има гости. И запазвайки мълчание, всички започват да гледат в телефоните си.

Прави ѝ много силно впечатление, пътувайки в градския транспорт, че никой не говори с никого. Всички гледат в телефоните си, без дори да обръщат внимание на това, което се случва около тях. И ето, имаме мълчание, но какво се случва с уменията ни да общуваме, или с емпатията – желанието да освободим място на по-възрастния от нас или да помогнем на някого с торбите.

Оказва се, че от екранната зависимост страдат не само младите, но и възрастните.

„Родителите са тези, които дават другия пример“, посочва тя. И съвсем разбираемо, промяната трябва да започне от тях. А днес това е трудно, защото много от тях работят през телефона, пишат на лаптопа у дома и голяма част от ежедневието им е пред екрана. „Така че някъде трябва да се постави границата“, допълва тя.

Стефанова разказва, че абсолютно никога в практиката ѝ не се е случвало да дойде при нея тийнейджър и да каже, че има проблем с прекомерното екранно време. „Ако не разбираш, че имаш проблем, няма как да го разрешиш“, допълва тя. Истината е, че родителите късно разбират, че това е проблем, а младите хора въобще не осъзнават до какво може да доведе екранното време.

На мнение е, че успешният подход за справяне с този така разпространен днес проблем е най-общо „нещоправене“. Това може да бъде спорт на открито, градинарство, занимания с изкуство или всичко, което правим с ръцете си и след това виждаме резултата от труда си. „Рецептата е времето да бъде пълноценно запълнено и да нямаш време за излишни неща“, завършва тя.

Елена Стефанова, психолог:

„Повтаряш това, което виждаш. Всичко е на базата на опита. Ето, например представете си, че на пътя става катастрофа – лека, в която няма пострадали хора. Какво се случва? Всички излизат от колата и започват да снимат. В този момент какво вижда детето и на какво се учи – и то, като види нещо подобно, започва да повтаря модела и да снима, а не да се опитва да се намеси и да противодейства на случка на вербално или физическо насилие, на която стане пряк свидетел например. А с каква цел се прави? Навярно да го качат в социалните мрежи и да съберат повече палци. Всичко е като геометрична прогресия. Започваш да търсиш и да искаш да намираш повече такива случаи. Има и много бутафорни видеа, които се правят с цел събиране на лайкове и парични средства, дори в някои платформи“.