Анджела Родел е родена в Уисконсин, САЩ. Идва в България през 1996 г. с дипломата си по езикознание от Йейлския университет. Пристига тук заради „Мистерията на българските гласове“. Изучава български език и фолклор в СУ „Св. Климент Охридски“ и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Работи по докторат на тема „Българското народно пеене“. Остава да живее в България за постоянно през 2004 г. Тя е най-награждаваният английски преводач на съвременна българска литература в света – последното отличие, което получава, е Международната награда „Букър“ за превода на „Времеубежище“ от Георги Господинов.
-Госпожо Родел, като се връщате назад във времето, кои от вашите учители са оказали най-голямо влияние върху вас?
– Имала съм късмет да попадна на много добри учители. Училищната ни система в Минесота е много силна. Но най-вече в гимназията имах страхотни преподаватели по литература, на които съм много благодарна. Учителят ни мистър Мелчър много ни занимаваше с текстовете на известния писател Джоузеф Кембъл в областта на сравнителната митология. И ни учеше как да гледаме на разказите и литературата чрез тези митологически архетипи.
А това за едни 16-годишни деца, каквито бяхме тогава, беше страшно интересно. Вълнувахме се от въпроси като – какъв е истинският герой, какъв е неговият път, какви са препятствията пред него. И това е само един пример. Имах невероятни учители по литература, а съм завършила нормална държавна гимназия.
После учих в „Йейл“ – един от най-реномираните университети. Първоначално бях доста притеснена, че ще попадна сред деца на супербогати родители, завършили луксозни частни училища. Но когато отидох там, разбрах какво добро образование съм получила в гимназията в Минесота. Не съм усещала някакво притеснение за това дали ще мога да се конкурирам с моите състуденти. И съм много благодарна на учителите от моята гимназия, които са били толкова добри и отдадени на професията си. В университета също имах добри преподаватели, но не успях да си намеря правилния човек, който да ми стане ментор, и това беше болна тема за мен.
– А в житейския смисъл на думата кои са вашите учители?
– В Йейл имаше отбор по фехтовка и понеже ми звучеше интересно, отидох да гледам тренировка. После се записах, а никога не бях се занимавала с такова нещо. Треньорът ни – Хенри Хартуниян, беше арменец, избягал от СССР, бил е член на съветския олимпийски отбор по фехтовка. Като разбра, че уча руски език, прояви интерес към мен. Почнахме да си говорим на руски. Той беше забележителна личност – взискателен, страхотен треньор. Тръгнах от нищото и за няколко години почнах да се състезавам на високо ниво – в четвърти курс ходихме вече на национални състезания. Треньорът успяваше да ме предизвика да правя неща, които съм смятала за невъзможни. Никога не съм била кой знае какъв спортист, но той успя да ме запали, и стигнах до капитан на женския отбор последната година. Той ми беше учител и ментор повече в житейския смисъл на думата.
– Как се насочихте към руската литература и руския език?
– Това също стана случайно. В X клас ходих в Германия да уча един срок в местна гимназия. Това беше истински обмен – едно момиче от Германия дойде през първия срок и живя у нас, а втория срок аз отидох при нея и живях с нейното семейство. След като се върнах, немският ми език вече беше много добър и нямаше какво толкова да уча. Точно тогава учителка, която по принцип преподаваше френски, но е учила руски и искаше да преподава този език, сформира курс. Започваха политическите промени в Източна Европа и вероятно това беше отключило това желание у нея.
Един ден видях окачен на стената постер с кирилската азбука. По това време и аз, като повечето невежи, мислех, че тази азбука е руска. Но вече знам, че не е така. Казах си – ах, колко интересно. И без това по немски ми беше скучно и се записах в курса по руски език, което не е обичайно за американско училище в Минесота. Винаги много съм чела, вече бях харесала руската литература и бях открила Достоевски.
– А кой преподавател най-много ви е повлиял в музикално отношение?
– В Йейл продължих да уча руски и разбрах, че има женски славянски хор. Казах си – супер, винаги съм се занимавала и с музика, като дете пеех в църковни хорове, в училищни. Отидох и естествено, българската музика ми хареса най-много. Това беше някъде през 1992 г. Но тогава нямаше толкова българи в САЩ, нито интернет, на което се чудят сега младите хора как въобще сме живели без него. Имахме плочи, които пускахме на грамофона, но нямахме текстовете. И кой каквото е чул, знаейки руски, горе-долу се ориентирахме. Нямахме учител, сами се учехме.
След като завърших „Йейл“, отидох за година в Софийския университет да специализирам „Българска филология“ със стипендия от „Фулбрайт“. Върнах се в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Моят тогавашен академичен ръководител, който и до ден-днешен ми е много близък и ми е нещо като втори баща, се оказа менторът, който винаги съм търсила. Казва се Тим Райс – професор по музикология. Той е чужденецът, който може би най-много е изучавал българската народна песен. Идвал е в България още през 1969 г. В Калифорнийския университет беше създал и български оркестър. Когато отидох в този университет, с една приятелка създадохме хор. И Тим Райс, като видя, че се занимаваме сериозно, извика известните музиканти Цветанка и Иван Варимезови да ни преподават. Така открих истинска учителка по българско народно пеене. Вече бях се занимавала с това 5 години, но по-скоро аматьорски. Но тя обясняваше много добре. Знаеше как да преподава.
По време на специализацията ми в България работих с доста народни певици и те бяха страхотни. Но не можеха да обяснят как успяват да извадят тези звуци от гърлата си. Самите те не знаеха това, просто го правеха. Цветанка Варимезова е първата певица, която имаше талант да преподава. Освен че беше и страхотен изпълнител. Много съм ѝ благодарна, с нейна помощ напреднах с българските народни песни.
– Още ли се занимавате с музика?
– О, да, до ден-днешен пея, въпреки че съм много заета. Всяка година имам Фулбрайтов хор. Народните ви песни са прекрасни и имаме към 40 американци, които всяка година идват тук по „Фулбрайт“ да преподават, да учат. Стипендиантите имат по една седмица за ориентация. И през тази седмица им казвам, че правя любителски хор за тези, които искат да учат български народни песни. Винаги има десетина души, които имат известен опит и са пели в някакви хорове. Много от тях се запалват и като отидат в градове в България, където ще преподават в гимназии, търсят хорове, където да пеят. Имаме вече едно момиче в Разград, което пее в хор, едно момиче в Силистра, друго в Добрич. Така че аз ги запалвам по българската народна музика, ако не са я чували досега. После те сами се ориентират.
– Откъде идва тази страст към пеенето?
– Дядо ми по бащина линия е бил акордеонист, чичо ми свири на пиано и пее хубаво. Баба ми по майчина линия композираше песни, свиреше на орган и на пиано. Предполагам оттам, макар че родителите ми не са музикални.
– А извън училище и университета кой ви е повлиял най-много?
– Писателката Вергиния Захариева, превела съм нейната книга „9 зайци“. Тя е учител в истинския смисъл на думата. Психолог е по професия, но и човек на изкуството. Покрай книгата ѝ станахме приятелки и дълго време ходех в нейна група за йога. Тя е човек, който ми е показал стойностен начин на живот, духовен. Много е креативна и прави полезни за обществото неща. Разбира се, научила съм по нещо от всички автори, с които работя. Когато влизаш толкова дълбоко в творчеството на даден писател, опознаваш друг светоглед.
– С кои постижения се гордеете най-много?
– Естествено с „Букър“, това е много високо отличие за превод. Гордея се и с това, че съм успяла да остана в България и да се занимавам с интересни и смислени неща. В някои отношения щеше да ми е много по-лесно да се прибера в Америка. Там всичко ми е познато, по-лесно правиш пари. Но усетих, че има какво да дам тук, какво да правя. Когато реших да остана окончателно през 2005 г., имах само 400 долара и нямах никаква идея какво ще работя. Гордея се, че създадох общност от приятели.
– А близките ви как реагираха?
– А, моите родители са много ларж, много са разбрани. Аз пък от дете съм доста ексцентрична и са си казали – аха, поредно нейно хрумване. Те винаги ме подкрепят, което е много хубаво.
– Кое ви беше най-трудното в българския език?
– Понеже бях учила руски, това, че в българския няма падежи, беше облекчение. Но вашата глаголна система е много по-трудна. До ден-днешен не научих свършен вид, несвършен или минало свършено време в преизказно наклонение.
– Казвате, че избирате книгите, които ще превеждате, по усет?
– Да, трябва да има някакъв резонанс. Всеки читател има книги, които му допадат повече от други. Това особено важи за преводачите. Ако чуя как трябва да звучи гласът на автора на английски, вече знам, че мога да преведа текста. Случва се обаче да попадна на хубави, стойностни книги, които ми харесват. Но не чувам как биха звучали на английски, и това означава, че не съм преводачът на тези книги.
– Учили сте езикознание. Виждали ли сте се като преводач?
– Не, това беше странното. В Америка не се чете много преводна литература и тя не е толкова на почит, както е тук – Кръстан Дянков беше като някакъв идол за много хора. В същото време, американците сме известни с това, че не знаем много езици, и четяхме преводна литература, естествено. Но преводът не се коментираше. Едва в България си дадох сметка, че това е една възможна кариера.
В „Йейл“ попаднах на едни претенциозни семинари по сравнителна литература. И затова се прехвърлих езикознание, което много ми помага в работата ми като преводач. Преподавах 10 години в Софийския университет в програмата за преводач-редактор. Винаги започвах с езикознание, макар че студентите искаха нещо по шик да правим – да говорим за диалекти, за жаргон. Да, това е част от преводаческия занаят, но основното е езикът. Преводачът трябва да знае разликите между езиците чисто структурално, без значение за какви езици става дума. Тези различия винаги създават проблеми за преводача. Затова първият семестър засилено ги занимавам с езикознание. Виждам едни и същи грешки при млади преводачи. Има стратегии за хубав превод, но за да ги приложи човек, трябва да е наясно с разликите между езиците.
– Попадали ли сте на лоши преводи? Как реагирате?
– Да, и винаги ми е много жал за автора. Когато учех немски, четох разказа на Томас Ман „Марио и магьосникът“ в превод на английски. Не ми направи кой знае какво впечатление. По-късно ми попадна на немски език и тогава разбрах за какво става дума и колко е важна ролята на преводача. Това беше първото ми осъзнаване за значението и отговорността на тази работа.
– Изкуственият интелект ще измести ли преводачите?
– Това е бъдещето, искаме или не искаме. Пробвала съм тези платформи. Един Deep L е много добър на езиково ниво и като граматика. Пускала съм текст експериментално и бях впечатлена колко е добър. Още не са добре с регистрите, не са равни като тон, като стил. Не обръщат внимание на ритъм, на звучност. За книгата на Георги Господинов например все още не са пригодени. Но има текстове, които спокойно ще излизат в добър превод от изкуствен интелект. Това е още един инструмент като много други – „Гугъл“, онлайн речниците. Така че трябва да намерим начин да работим с изкуствения интелект. Преводачите ще бъдем нещо като редактори.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg