Вмъкване и изпадане на Л

Марияна Цибранска-Костова*

Историческите явления са оставили следи в съвременния български език. Запитвали ли сте се защо глаголите въодушевявам, въодушевя се пишат без л, а въодушевление с л?

Всъщност в тези сродни думи се проявява явлението, наречено вмъкване (епентеза) на съгласната [л], типично за фонетиката на старобългарския език. По правило след така наречените устнени съгласни [п], [б], [м], [in] някога е стоял звукът йота, който се променя в [л], и така сякаш новият звук изглежда вмъкнат: земля – старинното звучене на днешното земя. Отзвук от това състояние са запазили сродните думи земляк, оземляване и др. В името на днешната словенска столица Любляна разпознаваме корена на глагола любя и вмъкнато л. Подобно в името на с. Копривлен, област Благоевград, откриваме прилагателното копривен и вмъкнато л. И в други местни названия оцеляват старинни езикови черти.

В историята на българския език вмъкнатото л изчезва, но са останали старинни форми, обикновено обяснявани с църковнославянското влияние през епохата на Възраждането, а всъщност наследили старобългарското състояние. Повечето от тези думи са отглаголни съществителни с ярък книжовен оттенък, но създават двойка с глагол без епентетично л, например: обновление, но обновя, обновявам; изумление, но изумя, изумявам; оскърбление, но оскърбя, оскърбявам. Има и думи, които са навлезли в ежедневната реч, без да имаме усещането, че в тях се проявява старинно звуково явление: представление, но представя, представям; поздравление, но поздравя, поздравявам , etc.