Прякорите в миналото

Марияна ЦИБРАНСКА-КОСТОВА*

Думата прякор произхожда от стария глагол корити (коря), който първоначално означава ‘клеветя’, а впоследствие ‘обиждам, хуля, осмивам’. Същият корен се открива в днешния глагол укорявам. С прякора се дава ново, допълнително име на човека, за да се изтъкнат негови външни черти, произход, особености на характера, професия и др. В диалектите думата прякор живее с вариантите подкор, прекор, прекорец и др. В стария български език се е използвала и думата порекло ‘прякор’. Тя съдържа в себе си идеята за наричане в корена –рек-. Същата функция успешно изпълняват и причастията наречен, назован, именуван.

Редица личности от миналото познаваме само с техните лични имена и прозвища. Например Константин-Кирил е Философ, защото завършва Магнаурската школа. Към името на някои книжовници стои честото прозвище Граматик – Владислав Граматик от XV в., Матей Граматик от XVI в. и др. С него се подчертава, че тези лица са образовани, вещи в езика, преводите и преписването на книги. Средновековието познава и обидни прякори. Така във византийските извори Ивайло е наречен Лахана, Бърдоква или Коркодува, буквално ‘зеле’, ‘кисело зеле’ или ‘маруля’, за да се изтъкне селският му произход. Типове прякори се получават чрез подчертаване на етническа принадлежност (Герасим Българин, XV в.) или физически признак (Йосиф Брадати, йеромонах или постник от Рилския манастир през XVIII в.).

Според съвременния правопис прякорите и прозвищата от м. род се пишат с главна буква и само с кратък член независимо от синтактичната им роля в изречението.

*Д.ф.н. Марияна Цибранска-Костова е професор в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ към Българската академия на науките.