За гората и планината

Марияна ВИТАНОВА*

В многотомния Речник на българския език (т. 3, 2006) за лексемата гора са посочени значенията: ‘обширно земно пространство, обрасло с много дървета, смесени с храсти и треви’, ‘самите дървета, които са обрасли на това място’ и остаряло ‘планина’. В старобългарския език съществително гора има основно значение ‘планина, възвишение’.
То се открива и в съвременните славянски езици, напр. в сръбски гòра, в руски горà, в чешки hora и др. Значението ‘планина’ е запазено и в някои географски названия у нас и на Балканите: Средна гора (планина в централната част на България между Стара планина и Родопите), Света гора (за планинския полуостров Атон в Северна Гърция) и др. През Средните векове Южна и Югоизточна България е наричана Загора, т.е. ‘област отвъд планината’. Във фолклора се срещат и облиците: Загоре, Загорие, Загория. Това название днес е запазено в имената на градовете Стара Загора и Нова Загора, село Загора, Старозагорско. Производни варианти от Загора се откриват и в други местни имена: селата Загорани, Прилепско; Загоряни край град Янина; Загоричани, Костурско; Загорице, Драмско; Загорци, Радовишко; река Загоря в Южна Албания; Загорски колиби в Малкотърновско; Загорското кладенче в Карловско и др.
От формата за местен падеж на старобългарската дума гора – горэ, е възникнало наречието горе, което първоначално е значело ‘на планината’, но по-късно е разширило значението си като ‘място, което се намира високо или над друго място, в горната част на нещо’. Производни от горе са: наречията нагоре и отгоре, както и съществителните нагорнище ‘място, по което се върви нагоре, към височината; стръмнина’, горнище и горница ‘горна част на нещо’ и др.

*Д-р Марияна Витанова е доцент в Секцията за етнолингвистика на Института за български език при БАН.