Канадката Ан Карсън е носител на Нобеловата награда за литература за 2026 г.

Ill. Niklas Elmehed © Nobel Prize Outreach

Нобеловата награда за литература за 2026 г. е присъдена на канадската писателка Ан Карсън „за нейното смело и новаторско творчество, което в игрив диалог с класическата традиция създава нови форми за съвременната литература“.

Ан Карсън е родена през 1950 г. в Торонто, Канада. През 1981 г. публикува докторската си дисертация в областта на класическата филология, озаглавена *Odi et Amo Ergo Sum*, като

през цялата си кариера съчетава писането на поезия с преводаческа дейност и преподаване

в различни университети. Почти цялото ѝ литературно творчество е съсредоточено върху пресечната точка между филологическата страст към думите и стремежа на поета към нови значения.

Самата тя определя етимологията на думите като отправна точка за цялото си творчество. Преводите ѝ от старогръцки език могат да се разглеждат като самостоятелни произведения. Сред тях са интерпретацията на фрагменти от стихове на Сафо, озаглавена *If Not, Winter* (2002), както и трагедии като „Електра“ (2001) и „Антигона“ (2015) на Софокъл и „Вакханки“ (2015) на Еврипид.

В обширното си есе „Ерос – сладко-горчивото“ (Eros the Bittersweet, 1986) Карсън полага основите на по-нататъшното си творчество. Книгата, съдържаща блестящо поднесено размишление върху Ерос като същност и движеща сила на поезията, черпи вдъхновение от едно сложно прилагателно име у Сафо, което определя Ерос като съчетание от болка и сладост.

Именно тази отлика – дистанцията между влюбения и възлюбения – придава сила на Ерос и задвижва поетичния процес. Карсън постига това в текстовете си, като непрекъснато въвежда различни гласове, които влизат в диалог помежду си. В „Ерос – сладко-горчивото“ тя говори за „стереоскопично виждане“, което ѝ позволява „да поддържа в равновесие две гледни точки едновременно“.

Ярък пример за това е есето „Икономика на неизгубеното“ (Economy of the Unlost, 1999), в което Карсън съпоставя древногръцкия поет от VI в. пр.н.е. Симонид от Кеос с Паул Целан, както и книгата „Мъже в часовете извън служба“ (Men in the Off Hours, 2000), където тя свързва историка Тукидид с Вирджиния Улф.

Именно

чрез подобни, често неочаквани литературни съчетания Карсън се освобождава от оковите на лирическата поезия,

обвързана с разказващия „аз“, и вдъхновява нови форми на съвременната литература. Този творчески метод води до създаването на игриви и иронични произведения, които се движат не само между класическата и модерната поезия, но и между различни жанрове и изкуства.

През 90-те години на миналия век Карсън публикува поредица от значими творби. Сред тях е „Стъкленото есе“ (The Glass Essay) от сборника *Glass, Irony, and God* (1995 г.) – произведение, което демонстрира потенциала на поемата с голям обем, в която жанровите граници се размиват.

Макар и написана в стихове, творбата представлява и обширен разказ за скръбта и несподелената любов; в него разказвачката – жена, изоставена от съпруга си – посещава самотната си майка сред пустеещите мочурливи възвишения.

По време на пътуването тя носи със себе си произведенията на любимата си авторка Емили Бронте, чийто вътрешен свят и чиито пейзажи от мочурищата са майсторски вплетени в текста.

Изградена около образите на три самотни жени, седящи край кухненската маса, тази поема, явяваща се същевременно и своеобразен прочит на творчеството на Бронте, се превръща в есе за изоставеността. Поезията се нуждае от историята, а историята, от своя страна, зависи от скоковете и смените на сцените, характерни за поетичния изказ, с който Карсън борави с такава виртуозност.

В цялото си творчество Карсън с лекота изследва възможностите на писането – процес, в който литературната скица се е превърнала в особено ценна за нея форма. Пример за това е *Float* (2016) – творба, състояща се от двадесет и две малки книжки на различни теми, които могат да се четат в произволен ред. Друг пример е *Wrong Norma* (2024) – разнообразна комбинация от текстове със силно изразен перформативен характер, в които Карсън навлиза в различни сфери на изкуството и академичните среди. Съвместната ѝ работа с визуални артисти, хореографи, както и с оперни и театрални режисьори, демонстрира свободата, с която тя подхожда към литературните очаквания и установените правила. Именно това определя изключителното значение, което творчеството ѝ от 90-те години насам има за международната сцена на изкуството и литературата.