Доц. Касабова: Историкът не е камера, която просто „заснема“ миналото

Основната цел на проекта „Европейският Левиатан: наследството на следвоенната медицина и общото благо“, финансиран от Европейския съвет за научни изследвания (ERC), е да се разгледа историята на Европа след Втората световна война през перспективата на медицината (в. Аз-буки“ – брой 43, 2020 г.; брой 20, 2022 г. и брой 25, 2024 г.).

Учените проучват национални специфики в области като здравеопазването, здравното осигуряване, репродуктивни политики и грижи за децата и възрастните, които се развиват в рамките на национални държави с различно законодателство.

Акцентът е върху взаимовръзките между Изтока и Запада, върху обмена на знания, хора и технологии. Изследва се до какво е довело изграждането на желязната завеса: как са се променяли определенията за „общото благо“; как са се развивали медицинските и обществените морално-етични норми.

През май т.г. екипът на проекта организира кръгла маса на тема „Източници и подходи: (пре)осмисляне на производството на знание във времето на студената война“, на която да се поставят тези въпроси. За целта се използваха част от публикациите на участниците в проекта като основа за критичен анализ и отворен дебат.

За повече подробности се обърнахме към доц. Анелия Касабова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН, един от четиримата водещи изследователи на проекта.

– Доцент Касабова, каква бе целта на кръглата маса?

– Най-общо да провокираме дискусия за близкото минало. Но и за начина, по който ние, учените, го изследваме и разказваме. Обикновено говорим за изворите, които откриваме, за методите, които използваме, за новите факти, до които достигаме. По-рядко обръщаме критичния поглед към собствената си работа.

– Историкът понякога се представя като камера, която „заснема“ миналото.

– Това е добро сравнение. Но обективът не е напълно „обективен“. Някой го насочва, избира кадъра, решава какво да попадне във фокуса и какво да остане извън него. Подобно е и с историческото изследване. Историците избират и отсяват извори и ги поставят в определен контекст. А въпросите, които задаваме към миналото, са свързани и с времето, обществото и културата, в които самите ние живеем. Затова различни учени могат – съвсем добросъвестно – да достигнат до различни интерпретации.

Това не означава, че фактите нямат значение или че всяка интерпретация е еднакво валидна. Напротив, историческото изследване се основава на извори и изисква аргументи. Тезите трябва да се доказват. Но фактите, които включваме в един исторически разказ, неизбежно са резултат от подбор. Още от последните десетилетия на ХХ век учени като Пиер Бурдийо поставят въпроса за саморефлексията – за необходимостта изследователят да осмисля и собствената си позиция. За това се говори много, но според мен все още рядко го прилагаме.

Замислихме кръглата маса малко необичайно. Искахме да представим част от резултатите от проекта, подходите и новите извори, които сме проучили. Но едновременно с това предложихме да погледнем и към собствените си изследвания като на своеобразни „извори“. Искахме да ги подложим на критичен прочит и да (се) попитаме какви перспективи отварят, но и какво остава извън полезрението. Целта е не да стигнем до общ и окончателен разказ за близкото минало, а да създадем пространство за аргументиран дебат с различни гледни точки.

– Защо за едно и също минало съществуват толкова различни разкази?

– Именно това бе един от въпросите, които поставихме. Френският историк Пиер Нора развива концепцията за „доминиращи“ и „доминирани“ памети и истории. Това разграничение и днес провокира към размисъл. Има ли разкази за близкото минало, които придобиват по-голяма обществена и институционална тежест? Има ли други, които остават в периферията? Как едни факти се превръщат в част от историята, а други остават или стават невидими? Тук насочвам към българската социоложка Лиляна Деянова и нейните размисли за „мълчанията“ в производството на знание за близкото минало.

Но „доминираща история“ не означава непременно история, наложена от една власт. В плуралистичното общество не можем да говорим за пълен контрол върху миналото. По-скоро различни обществени групи, хора с различни политически позиции, институции и самите учени участваме в непрекъснат спор кое от миналото е важно и как да бъде интерпретирано. Този спор е само положителен. Когато се води с аргументи, извори и готовност собствените ни тези също да бъдат поставяни под въпрос. Това е част от начина, по който се развива историческото знание. За мен проблемът е не когато има различни истории, а когато една от тях започне да претендира, че е единствената възможна.

– Разкажете малко повече за тематичните броеве, които обсъждахте на кръглата маса?

– Те са резултат от няколко години съвместна работа и от две големи научни срещи. Става въпрос за Европейската конференция на социалните и историческите науки (ESSHC), която се проведе през 2023 г., и организираната от нас международна конференция през 2024 г. Трите тематични броя имат различен фокус и точно това ги прави интересна основа за дискусия.

Тематичният брой на Medical History е посветен на две социалистически държави – Народна република България и Германската демократична република. Текстовете проследяват движението на медицински знания, технологии и терапии през границите на желязната завеса. Примерите са БЦЖ ваксината срещу туберкулоза, лечението на алкохолизма, терапия чрез сън, бъбречни трансплантации, използването и международният обмен/търговия с човешки органи (конкретно хипофизна жлеза).

Текстовете по проекта „Левиатан“ в броя на Bulgarian Historical Review са съсредоточени преди всичко върху социалистическа България. В някои темите са разгледани в съпоставителен план с ГДР, Чехословакия. Тук медицината се разглежда в контекста на проекта за изграждане на „новия социалистически човек“.

Тематичният брой на Balkanistic Words разширява и географската, и хронологичната перспектива. В центъра е медицинският плурализъм, плурализъм има в теми, методи, като текстовете не са ограничени до социалистически държави и насочват отвъд обичайното разделение Изток – Запад.

За нас бе интересно да поставим тези три броя един до друг. Не за да ги обединим в обща интерпретация. А напротив – да видим къде се допълват, къде поставят различни акценти, какви нови въпроси провокират.

– До какви изводи стигнахте?

– Един от важните успехи на проекта за мен е, че успяхме да изградим устойчив екип от учени с различни перспективи. Невинаги сме единодушни в интерпретациите. Но сме единодушни, че различието обогатява. Нашите изследвания едновременно се допълват, но (понякога) и взаимно се поставят под въпрос.

Не бих искала, а и не би било възможно да представя всички текстове. Те до един според мен са приносни и заслужават да бъдат прочетени. Всички публикации качваме на уебсайта на проекта. Всички текстове бих определила като провокативни. А според мен голям принос на едно изследване е, ако то не само дава отговори, но и провокира към следващи въпроси.

Един от тях е какво мислим за политическите преобразувания след Втората световна война. Войната и установяването на социалистическите режими несъмнено носят дълбок политически разрив, репресии, насилие, идеологическа намеса. Това не бива да бъде омаловажавано, важно е да продължаваме да изследваме тези процеси. Въпросът е може ли разривът да се превърне в толкова доминираща аналитична перспектива, че да засенчи елементите на приемственост от предходния период.

България влиза в социалистическия период като предимно аграрна страна, с недостатъчно развита здравна инфраструктура, особено в селата, с остър недостиг на медицински специалисти, с тежки обществени здравни проблеми като туберкулоза, тиф, малария и др. Много от идеите за по-силна държавна намеса в здравеопазването не възникват след 9.09.1944 г., а имат по-дълбоки корени. Затова един от въпросите е доколко социалистическите здравни системи са резултат единствено от новата идеология и съветското влияние и доколко са отговор и на по-стари структурни проблеми и тенденции.

Тематичните броеве се вписват в това, което Роберт Грифит през 2001 г. определи като „културен обрат в изследванията на Студената война“ – текстовете допринасят за диференциране на представата за монолитен социалистически блок, показват многоликостта на европейския държавен социализъм. Показват пропускливостта на „найлоновата завеса“, различните форми на конкуренция, противопоставяне, но и сътрудничество и обмен при развитието на биомедицински изследвания и терапии – например развитието на БЦЖ ваксините, развитието на невронауките. Показват и нестабилността и преговорния характер на социалистическия интернационализъм, дължащи се на инфраструктурни, логистични и икономически различия между социалистическите държави.

До какви нови въпроси ви доведе дискусията?

Конкретните изследвания насочват към общи въпроси за модерността. Особено ярък пример дават изследването на Алекса Гайстхьофел на международните организации за бъбречна трансплантация и на Даниела Колева върху износа през 1980-те години от комунистическа България на хипофизни жлези от трупове, използвани за производството на човешки растежен хормон. Човешки органи и тъкани могат да спасяват живот, същевременно те се превръщат в ресурс, който трябва да бъде събиран, разпределян, обменян. А понякога – и в продаваема стока. Какво се случва с медицината, когато човешкото тяло се превръща и в биологичен ресурс? Как се съчетават при различни политически и икономически системи грижа и управление, човешко достойнство и необходимост да се разпределят ограничени ресурси, терапевтични цели и икономически интереси?

Това отвежда към следващ общ въпрос. Често се обръщаме към „класически“ критически теории. Теорията на Макс Вебер за „целерационалност“ като различна от ценностнорационалното действие. Адорно и Хоркхаймер поставят по-радикално проблема за инструменталния разум и за тенденцията светът, природата, човекът да бъдат разглеждани през призмата на изчислимостта и ефективността, докато въпросът за ценността и моралната оценка на целите остава на заден план. По различен начин Фуко, Гарланд, Роуз насочват вниманието към модерните техники за управление на населението, здравето, човешкото тяло. Общото между тези различни теоретични перспективи е, че са изградени чрез анализ на западните общества. Ако само използваме техните понятия, за да анализираме социалистическите общества, рискуваме отново да превърнем „Запада“ в източник на универсални категории, а „Изтока“ – в обект, към който се прилагат.

Въпросът може да се постави и по друг начин. Ако понятия като рационализация, инструментален разум, дисциплиниране, биополитика, управление чрез експертно знание, „респонсибилизация“ се оказват продуктивни при изследването на социалистическите държави, не ни ли насочва това към разбирането на държавния социализъм като модерност?

Тогава сравнението не е между „модерен Запад“ и неговия социалистически „Друг“, а между различни, но взаимно свързани проекти на модерността. Можем ли да разберем следвоенната западноевропейска модерност, без да включим социализма като неин конкурент, „събеседник“, понякога източник на натиск за промяна? Студената война не само разделя Европа. Самото противопоставяне между политическите системи става фактор за промяната и на двете. И двете системи не са монолитни. Когато използваме „Запад“ като обобщена противоположност на социалистическия „Изток“, пропускаме различията между отделните общества, техните конфликти и неравенства, така понякога (неволно) „Западът“ се превръща в идеализирана норма.

Същата логика прави обаче проблематична и двойката „Запад – Изток“. Необходима е глобална история. Не можем в рамките на проект Левиатан да обхванем и Глобалния юг. Но насочваме към такива изследвания, в кръглата маса се включиха Дора Варга, Богдан Якоб. Стремим се да държим отворен въпроса, за да се разбере, че за европейската медицина и европейската модерност е необходима глобална перспектива.

Оруел пише, че който контролира историята, контролира бъдещето. Днес никой няма монопол върху миналото. „Борбата“ за значенията на миналото обаче продължава. Фукуяма провокативно говореше за „края на историята“, но и самият той ревизира възгледите си, продължава да „прави история“. Историята не може да има край, защото всяко „настояще“ задава нови въпроси към миналото. Така се връщам към началото: науката напредва не когато постигне „окончателния“, „правилния“ разказ, а когато е готова да поставя под въпроси и собствените си разкази. Това е предизвикателство и пред нас в проекта „Левиатан“, надявам се следващата година да можем с удовлетвореност да представим резултатите от извървения път.

Свързани статии:

Поетесата Маргарита Петкова: За да пишеш, трябва да си чел Доц. д-р инж. Петя Трифонова: България има много региони с геотермален потенциал Създателката на аудиоподкаста „Златните приказки“ Диляна Атанасова превръща личната си история в детска книга Д-р Петър Цанков, носител на наградата „Джон Атанасов“ за 2018 г.: Няма пряк път до успеха