Заедно сме по-добри

За четвърта поредна година конкурсът „Добрите практики на фокус“ събира, описва и популяризира новаторски примери от работата на учителите в България. Организатори са фондацията „Заедно в час“ и образователният сайт prepodavame.bg. Тази година акцентът е поставен върху развиването на социално-емоционалните умения в час.

Национално издателство „Аз-буки“ продължава да представя добри идеи на учители от страната, тъй като вярваме, че споделянето им в педагогическата общност променя образователната система.

Днес на гости е началният учител в СУ „Трайко Симеонов“ в Шумен Арзу Абилова. Тя преподава от три години, но вече може да се похвали с множество иновативни подходи в час. Професионалното ѝ мото е „Заедно сме по-добри“, а отличието на журито на Конкурса получава за педагогическата си практика „Доброто сътрудничество в името на всяко дете“.

„Много исках да се включа в образователния форум „Добрите практики на фокус“ и да споделя и обменя опит с други педагози“, разказва за „Аз-буки“ отличената учителка Арзу Абилова. Признава, че е изключително изненадана от наградата, но и в същото време безкрайно горда от постигнатото.

„Добре осъзнавам, че все още съм в самото начало на своя професионален път като учител, но за сметка на това всеки ден отивам на работа с голямо желание“, обяснява моята събеседничка.

Практиката ѝ се отличава с широка приложимост. В рамките на „Доброто сътрудничество в името на всяко дете“ тя успява да разреши несъвместимостите между родители и ученици, които не откриват общ език още от времето, в което малчуганите са били в детската градина.

„За разногласието между родители и деца разбрах още в първия ден, в който влязох в класната стая. Атмосферата беше различна. Усещаше се динамичност“, обяснява Абилова. Иска средата в класната стая да бъде позитивна, защото в противен случай това неминуемо ще се отрази и на качеството на учебния процес.

Точно затова решава да разбере на какво се дължи напрежението между учениците ѝ и как е възможно да го има още в първия учебен ден. „Децата са изключително искрени. Когато останем насаме с тях, те си казват какво им е. Всеки споделя по нещо малко, а след това просто сглобих пъзела, за да видя ясно общата картина“, посочва тя. И така, когато наличието на проблем е установено, остава само да се намери начин, по който той да бъде разрешен.

Първото, което прави, е да създаде нова вайбър група за бързо и удобно общуване между родителите.

Целта е ясна – изграждането на доверие и възможност за открита комуникация. В групата обсъждат всичко, което е свързано с децата им и с времето в училище – домашни, учебен материал и доброволчески инициативи. Освен това започва да провежда и месечни родителски срещи – така родителите започват да се опознават по-добре и да се виждат в друга светлина. По време на една от срещите ги моли да попълнят и анкета, благодарение на които успява по-добре да разбере родителските нагласи, в това число и техните притеснения и желания.

Абилова забелязва, че положените усилия от нейна страна вече дават резултат и почти 80% от майките и бащите на учениците ѝ се включват в училищния живот, а присъствието на родителските срещи е почти на 100%.

„Родителят е пример за подражание на детето. Той е този, който първи предлага модел на поведение, общуване и начин на живот“, казва учителката.

Точно затова първата стъпка, която прави в посока на реализирането на практиката си „Доброто сътрудничество в името на всяко дете“, е работата с родителите.

След това следват много дейности между децата и родителите.

Сред тях са „ Кой съм аз и какъв искам да бъда“ – екипни задачи, по време на които родителите с конфликти работят с децата на другите, и „Моето семейство и аз“ – учениците представят членовете на семейството си чрез снимки и текст, в който описват какви личности са, какво работят и какво обичат да правят в свободното си време.

„Любопитното е, че всеки от учениците ми стигна сам до извода, че прилича на един от двамата си родители. Успяха да открият и много общи интереси“, казва тя.

Благодарение на самоопознаването и опознаването на другия децата разбират, че хората са различни, но има и много неща, по които си приличат.

В посока на социално-емоционалното учене в час Абилова въвежда в учебния процес и много игри, които да помогнат на децата да приемат различните. Става въпрос за „Нарисувай къща с ръката на друг“ и „Общувам с жестове“. По този начин децата „влизат в обувките на другия“ и започват да гледат на ситуацията от друг ъгъл.

В класа им има ученик със специални образователни потребности. Учителката решава да направи експеримент, в който дава на всички деца слушалки и им пуска силна музика. Така те успяват да разберат какви са предизвикателствата пред съученика им и всъщност колко много усилия полага той, за да се справи с учебния процес.

„Учениците осъзнаха, че толерантността е ключът към разбирателството“, категорична е моята събеседничка.

Разбира се, дейностите, които прилага в час в посока на сплотяването на родители и ученици, не спират дотук. Младият педагог всекидневно измисля интересни дейности, прилагайки различни подходи. По време на „Споделено литературно четене“ малки и големи четат по роли любими откъси от книги, а в „Пътешественик във времето“ създават приказки, в които героите са членовете на семействата им, а главен герой е самият автор – ученикът.

Отбелязването на празници и тематични дни също е прекрасна възможност за опознаване на деца и родители.

Абилова добре осъзнава това и използва всяка възможност да събере в класната стая малки и големи. Така се осъществяват съвместните им дейности – „Ден на Земята“, „Баба Марта бързала“, „Моята майка“, „Великденски арт яйца“ и много други.

Както вече стана ясно, практиката си за доброто сътрудничество в името на всяко дете започва преди три години с първия клас, на който преподава. В първите две години учителката прекарва много време с децата, тъй като освен техен класен ръководител е и учител в целодневната организация на учебния ден. Това със сигурност ѝ помага добре да опознае учениците си и техните семейства. Тази година вече има назначен друг учител, който води следобедните занимания, но силната връзка между Абилова и учениците ѝ не е прекъсната.

„Днес, три години по-късно, смело мога да кажа, че успях да стигна до всеки родител и всяко дете. Напрежение вече няма. Всички ние сме една общност – семейство, в което всички си помагаме“, разказва тя.

Интересното е, че сега дори в повечето случаи не тя, а родителите поемат инициативите за организирането на различни училищни събития, творчески дейности или екскурзии.

Съвсем наскоро по предложение на родителите изработват образователен филм и презентация с насоки за безопасността на движението по пътищата. „От родителите дойде идеята урокът да премине по различен начин – да им покажем как да бъдат отговорни на пътя, като пазят както своя живот, така и този на другите участници в движението“, обяснява учителката. Признава, че най-много в тази инициатива ѝ харесва това, че самите родители искат да подготвят децата си за истинския живот и да им покажат, че порастват и няма как постоянно до тях да стои и да ги предпазва някой възрастен – било то учител, или родител.

Учителката наблюдава и друга положителна тенденция –вкъщи родителите работят повече с децата.

„Усещам, че са по-силно ангажирани с учебния процес. Освен това в класната стая родителите винаги са добре дошли. Когато поискат, могат да влязат в час и да разкажат за работата си, хобито си, да прекарат време с нас или просто да споделят съвет за живота“, посочва още тя.

За Арзу Абилова професията на учител е призвание и сбъдната детска мечта. „Спомням си, че по време на концерт, когато бях едва на три години, на въпроса каква искам да стана, като порасна, отговорих – учител. Още не можех да говоря правилно, но знаех каква искам да бъда“, обяснява моята събеседничка.

Истината е, че тя пее от много малка. Завършва Националното училище за фолклорни изкуства „Филип Кутев“ със специалност „Народно пеене“.

А на въпроса дали народното пеене присъства в класната ѝ стая, учителката отговаря: „Разбира се! Учениците ми са музикално грамотни, разпознават нотите и различните жанрове, могат и да пеят на няколко гласа. Безкрайно щастлива съм, че успях да им предам любовта си към музиката и днес всички те се интересуват от нея.“

И тук, съвсем разбираемо, изниква и другият въпрос – защо Абилова решава да стане начален учител, а не учител по музика.

„Имам голямо семейство и сестрите и братята ми са по-малки от мен“, посочва тя. Винаги по един или друг начин съм изпълнявала ролята на учител. А и работата с децата наистина много ѝ харесва.

„В училище вече имам още едно семейство. Децата са по-искрени. Много лесно могат да докоснат душата ти. А ние, възрастните, ако успеем да им дадем крила още от най-ранна възраст, то със сигурност те ще станат стойностни хора“, споделя тя.

Може с часове да говори за учениците си. Обича ги и това си личи във всяка дума. Определя ги като деца от ново поколение – любопитни, будни, умни, информирани и постоянно търсещи отговори на въпроси, които ги вълнуват. Никога не е имала проблем с дисциплината в час, защото те винаги са слушали и учили с интерес. Иска да ги научи да приемат себе си и другите такива, каквито са. И не на последно място, да съхранят добрите си мисли и да останат добри хора – такива, каквито са днес.

„Да стана учител, беше единствената ми мечта. За щастие, тя вече е реализирана. Други мечти нямам. Радвам се, че сега имам възможност да ѝ се наслаждавам“, завършва тя.

Свързани статии:

11 училища от страната обменят идеи в лаборатория за иновации „Добрите практики на фокус“ отличава учители с идеи Колко струва закупуването на осигурителен стаж Магията на думите