„Затварящата“ запетайка

Ивелина Стоянова*

От училище знаем, че сложното изречение е съставено от прости изречения, които са в определени отношения помежду си – съчинителни (когато простите изречения са равнопоставени) или подчинителни (при които едно просто изречение е главно, а друго – подчинено).

Подчиненото изречение в рамките на сложното може да се намира преди главното:

Който не работи, не трябва да яде; Да си беден, не е срамно, както и да идва след него: Реших да си взема чадъра; Казаха ми, че днес ще вали.

Когато изреченията са в реда: първо главно, второ подчинено изречение със съюз „да“, запетая не се слага: Не е срамно да си беден.

Когато обаче подчиненото изречение е преди главното, трябва да го „затворим“ с така наречената „затваряща“ запетая.

Ето защо в това изречение се появява запетая: Да си беден, не е срамно.

В интернет могат да се прочетат дискусии и коментари срещу нуждата от затваряща запетая особено когато изречението е кратко. Правилото обаче не е случайно и не цели затрудняване на пишещите, а маркира границата между подчиненото и главното изречение.

Има случаи, когато именно запетаята е решаваща за смисловото разчленяване на изречението в писмената реч, което в устната реч се постига с паузи и интонация.

Пример за това са двойките изречения: Да мърмориш много, я дразни и Да мърмориш, много я дразни; Да приключи бързо, му пожелаха на тръгване и Да приключи, бързо му пожелаха на тръгване.

„Затварящата“ запетайка променя смисъла, затова е нужна не само в края на предпоставени подчинени изречения, въведени със съюза „да“.

*Д-р Ивелина Стоянова е главен асистент в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при Българската академия на науките.