Марияна ЦИБРАНСКА-КОСТОВА*
Латинският термин magister принадлежи на международната културна лексика. В историческия си развой той е означавал различни неща: ръководител, управител, финансов съветник, служител в императорската канцелария, глава на рицарски орден и др. А от XIII в., след откриването на първите университети в Западна Европа, първоначално назовава допуснато до преподаване лице, а впоследствие – университетска и академична степен.
В славянската традиция названието навлиза с гръцко посредничество: от magister>μαστήρ се развиват магистрiaнъ, магистръ, мастеръ, мештеръ и др. Една от най-ранните писмени появи на думата сред българите и сърбите датира от XIII в. под съвременната форма маисторь<μαΐστωρ и точно с това значение, което влагаме днес: ‘опитен, изкусен човек, който владее професията си, способен занаятчия’. Често се отнася до зидар, строител; лице, което се занимава с каменоделство и обработка на мрамор. Други писмени паметници документират такъв контекст, в който изрично се посочва, че за определен занаят се викат мастери от Грекъ или Фряз (фрузи – общо название на католици от Западна Европа). Това показва, че през Българското средновековие лексемата е свързана със занаятите и предполага обмен на знания между различни народи. Неслучайно старобългарската дума за занаятчия е хѫдожьникъ ‘умел, изкусен човек, майстор’.
Днес от латинското magister в българския език са останали, условно казано, две разклонения: терминологичната употреба на магистър, магистрат в различни обществени области и майстор в най-общото означение за всеки талантлив професионалист.
*Д.ф.н. Марияна Цибранска-Костова e професор в Секцията за история на българския език в Института за български език при БАН.
