Гергана Стоянова, първи гост на Студио „Аз-буки“: „Да“ на изкуствения интелект в училище, но първо да научим децата да учат (ВИДЕО)

На гости при нас е жената, чийто глас е познат на всеки българин. Гергана Стоянова е актриса и дубльор. Тя е истински професионалист и перфекционист във всичко, което прави. Нейната житейска философия изповядва, че процесът на самообучение и самоусъвършенстване продължава цял живот.

Артистичната природа на Гергана Стоянова е изтъкана от множество таланти, устремени към красивото, смислените каузи и вдъхновяващите действия – на сцената и в живота.

От детската ѝ мечта да стане учител, до настоящото ѝ призвание – да вдъхновява и мотивира ученици от цялата страна да планират живота си, да мечтаят и да се гордеят, че са българи. Чрез семинарите „Аз уча, вярвам, мога, знам“ тя помага на много млади хора да повярват в себе си и в своите възможности.

Студио „Аз-буки“ представя актрисата, чийто глас винаги е в главната роля – Гергана Стоянова.

– Гергана, играла си на театралната сцена, снимала си се в киното, работила си в медии, дублирала си стотици реклами и си озвучавала различни роли. А от пет години насам обикаляш страната и мотивираш ученици от цяла България да покажат най-доброто от себе си. Как се озова пред учениците със семинара „Аз уча, вярвам, мога, знам“?

– Всички неща, които правя в последните трийсет и пет години, включвам и следването си във ВИТИЗ тогава, сега НАТФИЗ, са обединени от желанието ми да бъда актриса, да бъда на сцена. Желанието по някакъв начин да общувам с хората, когато съм на сцената, а те са долу като публика. И малко по-късно вече и желанието ми да съм полезна по някакъв начин с това, което правя.

Актьорската професия обединява всичко това и съм много щастлива, защото озвучаването на реклами не е кой знае какво удоволствие. Но когато в рамките на трийсет секунди понякога трябва да изиграеш един сюжет – когато не е просто рекламно съобщение, през воденето на различни събития – от корпоративни партита до големи концерти, през представления, чието начало и финал отбелязвам с излизането си на сцената, до четенето на книги и ако щеш, излизането пред аудитория като децата или учителски колективи, всичкото това е актьорстване.

– Правиш семинара вече пет години, нали? С колко деца си се срещала до този момент?

– Вече близо пет години, но по-осъзнато и вече с името му семинар за самопознание, самообучение и сбъдване на мечти – от последните две години и половина, три. А срещите са с около 30 000 деца, ако ги смятам по тетрадките и бележниците, които са получили.

Отделно са срещите с много учителски колективи, родители и граждани. Това са срещи с хора на всякаква възраст – от 7- до 92-годишни.

– Тоест освен за деца говориш и с учители? Каква е разликата? Какво искаш да мотивираш учителите да правят?

– О, разликата е много голяма. Някой, когато ме попита: „Може ли третокласниците да дойдат със седмокласниците?“. И аз казвам: „Разбира се, вие по какво преподавате?“. А тя: „По математика“. Ако вие можете да преподавате едновременно математика на III и на VII клас, заповядайте, съберете ги заедно.

Бележниците, които децата получават на тези срещи, се казват „Аз уча, вярвам, мога, знам“. Защо? Защото аз, Гергана, вече на преклонната възраст от петдесет и три години, продължавам да се уча. Знам, че ако всеки прави най-доброто, на което е способен, в сферата, в която работи или се развива, нещата ще се поправят. И искрено вярвам в това.

– Колко време продължава подобна среща?

– Такава среща продължава около два часа. И интересното е, че малки и големи, независимо на каква възраст са, издържат. Учителите им в сто процента от семинарите ми казват: „Как успяхте да задържите вниманието им цели два часа да не мръднат?“. Големите ученици сами ми казват, че никой досега не е успял да задържи вниманието им. Ами, то е като моноспектакъл.

И понеже започнахме да говорим каква е разликата между III и VII клас, когато се срещам с тях… В III клас, да речем, разказвам на малките защо България е важна, макар че те все още не знаят какво означава да имаш политици, които не водят страната в добра посока. От големите се очаква, че разбират повече, гледат, може би се заглеждат поне в новините – на тях им разказвам други неща.

На първа страница на бележника е написано: „Това е моят пътеводител по човеколюбие, ученолюбие, природолюбие, жизнелюбие, свободолюбие, родолюбие, културолюбие, любознание“.

На малките деца им обяснявам, че не боледувам вече повече от петнайсет години. Не ме хваща кашлица, не ме боли гърлото, не вдигам температура освен два пъти, две поредни години, зимата от ковид. При него единия път изчезна обонянието ми, втория път – гласът. Изцяло ми изчезна гласът, десет дни нямах глас, което беше много необичайно за мен, защото всъщност очаквам, докато говоря, да ми плащат.

– А как гласът на България се чувства, като си загуби гласа?

– Пълна почивка, пълен релакс. Това беше толкова велик период с дъщеря ми, която в последните осем години учи в чужбина и я няма. Тя също се върна и изведнъж ковид ни подари десет дни сами. Двете с нея вкъщи. И без да говоря, на всичко отгоре.

– Мотивираш тридесет хиляди деца до този момент. А как мотивираш твоите две деца – дъщеря и син. Знаят ли какво прави майка им?

– Дъщеря ми дойде на един семинар миналата година и каза: „Мамо, това е много яко!“. И я поканих на следващата среща. Децата са задължени, докато върви семинарът, да имат химикалка и да записваме в бележника. На нея не ѝ бях казала: „Записвай, ако ти е интересно“. Тя сама си извади по едно време химикалка и гледам, че пише. А синът ми, когато му обяснявам: „Бояне, виж сега какъв бележник ще получават децата… Мислиш ли, че ще им хареса?…“. А той: „Всички имат телефони и никой няма да седне да пише в бележник…“. Но в крайна сметка, се оказа, че на децата им е интересно. Има деца от цяла България, които ми пишат: „Може ли да получа още един бележник, защото този го изписах“. Всъщност идеята не е, докато правим семинара, да изпишат всички раздели, а да им дам посока по какъв начин да ги попълват.

– Като малка си искала да станеш учител. Може ли да кажем, че с тези семинари по някакъв начин си сбъднала детската си мечта?

– От самото начало, от дете още исках да бъда учител. Защото винаги съм била много влюбена в учителите си. И заради това, че те бяха толкова прекрасни, никога не съм подлагала на съмнение нещо, което учител ми казва.

И много ме боли от това, че сега деца си позволяват да снимат и да правят клипчета на учителите си с цел да им се подиграват или да ги злепоставят. Боли ме сърцето, все едно аз съм техният учител. Боли ме от това, че учителската професия не е толкова престижна в момента, колкото е била преди сто, сто и петдесет години.

Не можем да си позволим ние, като родители, да омаловажаваме труда на учителя. Това според мен е абсолютно забранено за един родител. Ами как, ако ти подценяваш учителите на детето си, то ще има респект. Не трябва да си отварят устата родителите, за да казват нещо лошо за учител. Даже да си мислят, че той не е достатъчно интелигентен или че не е достатъчно подготвен. Но кой ли знае какво ще си мислят. Не знам, не мога да си го представя…

Аз съм възхитена от българските учители и ще се върна към ковид периода. Българските учители в рамките на седмица успяха да влязат в медийното пространство, в интернет пространството. Тези, които виждам, които правят със собствени усилия детските стаи да изглеждат като вълшебство, когато влизаш.

Между I и IV клас в началния курс съм виждала толкова възхитителни класни стаи, че на мен, ако съм дете, няма да ми се прибира вкъщи… Една класна стая беше обзаведена така от родители и класната ръководителка, че все едно влизаш в приказка. Изрисувани стените, герои от приказки, ама дървета, направени от хартия от цветя, накичени с птички. Чудо на чудесата! Учителката имаше касетофон отстрани и в междучасието пуска различна атмосфера на децата. Осветление, като започне да се стъмва по-рано през зимата, започват цветни картини. И учителите, и родителите го правят сами със собствени усилия.

И някой, като каже: „Еми, на, не ни дават пари сега, училището ни е старо и нямаме възможност“… Имаш европейски проекти, имате община, имаш какви ли не варианти в момента, чрез които можеш нещо да направиш.

– Смяташ ли, че изкуственият интелект трябва да навлезе в обучението на учениците?

– Ще дам пример с появата на мобилни телефони и смарт устройства. Къде се опъваш? Това влиза в живота ти и трябва да се научиш да го използваш по възможно най-добрия начин. И виж сега какво се получава. Трябва да се научим да използваме телефоните си по най-добрия възможен начин, защото преди излизаш от вкъщи, никой не може да те открие. Сега всички могат да те открият, което е лошо, но пък, като си изключиш телефона, ставаш пак неоткриваем.

В телефона си аз имам, това казвам на децата, една книга на испански, една на руски, една на английски, няколко на български и речници на тези чужди езици. Имам речника „Берон“ на БАН, който ползвам, и той ми е на бързо набиране. Имам още няколко неща, като мрежите, разбира се, които ползвам за работа.

Но с изкуствения интелект ще имаме огромна драма и тя е, ако започнат да го използват неподготвени хора, недостатъчно научени, недостатъчно интелигентни. Те рязко ще започнат да затъпяват още повече и затова в училище трябва да се обяснява на децата как да го ползват и какво да правят с него.

Трябва да бъдем едни гърди напред, въпреки че той се учи не всяка седмица и всеки месец. Той се учи всяка секунда. Всеки, който му пише някакви неща, му помага той да се подобрява, да става все по-добър. Ами ти къде отиваш, ако не четеш? Къде отиваш, ако не се развиваш? Значи децата трябва да ги подготвяме за онова, което ги очаква в XXI век…

– За или против телефоните в училище?

– Абсолютно против… Не, тук няма две мнения. Защо? Ще кажа първо примера, а после ще кажа защо съм против. В училищата, в които учиха моите деца, бяха забранени телефоните до IV клас. И аз телефон не им купих. Забранени са. Нямат право да ги носят. Когато ги взема от училище, те са с мен или с баща си, или с баба си и дядо си, или с някой възрастен въобще. Ако са сами вкъщи, вече след като бяха III – IV клас, оставям телефон за връзка, но той не е техен. Той пак е мой… Отиват на екскурзии или на зелено училище. И родителите там се изхитряват да дадат телефон на децата, за да могат да имат връзка с тях. Абе, каква връзка трябва да имаш ти с него?

Обаждам се на класната и питам: как е Ана или как е Боян? Добре, спокойни са, играят си навън, той е здрав или тя е здрава. Искате ли да го чуете? Не, разбира се. За какво да му дам телефона? Да ми се обади да ми каже, а пък Симона тука нещо ме ядоса, а пък обувката ми се разлепи. И като ти се разлепи и аз съм на 280 километра, какво да направя с твоята обувка? Имаш един човек на терен, който може да ти помогне, и това е госпожата или господинът и не желая да ми се обаждаш. Ще се разберем кой какво ти е направил след седмица….

Класната ръководителка на едното дете беше казала: „Най-нервни и най-неспокойни бяха децата, които бяха с телефони. Вечер под завивката се обажда на майка си и реве“. Ама какви са тия работи? Къде отидоха мъжество, чест и всичките ония думички, които изчезнаха като качества. И ние искаме да научим децата…