Режисьорът Стефан Командарев: Доброто кино трябва да създава морално безпокойство

Разговора води Павла Котова

Стефан Командарев е сред най-разпознаваемите имена в съвременното българско кино. Режисьор, сценарист, продуцент, преподавател — и преди всичко разказвач на истории с ясно социално послание. Филмите му не просто се гледат, а се изживяват — те провокират размисъл, създават емоционален резонанс и както сам казва, „морално безпокойство“. Командарев е автор на едни от най-значимите игрални и документални филми в последните две десетилетия, като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „В кръг“, „Посоки“ и „Уроците на Блага“.

Филмите му често разглеждат болезнени, но актуални теми от българската и човешката действителност — социална несигурност, морални дилеми, институционален срив, лична отговорност. Неговото кино не се стреми просто да забавлява или да носи естетическа стойност — то задава въпроси, провокира съвестта и поставя зрителя в етични и емоционални гранични ситуации.

Носител на десетки награди от международни фестивали, той не спира да търси — както в киното, така и в работата си с млади творци.

Пред „Аз-буки“ Стефан Командарев говори откровено за преподаването, вдъхновението, трудностите на българското кино и онова, което го кара да продължава — срещата с истинския зрител.

– Г-н Командарев, Вие сте режисьор, сценарист и продуцент, но също така – преподавател. Какво Ви отведе към преподаването и какво Ви задържа в тази роля?

– Все още в тази роля ме задържат единиците читави студенти, които имам. Очите им. Това, че понякога правят добри филми. Това, че имат интерес към нещата, които говорим, и интерес изобщо към киното. Тоест искат да се развиват. За жалост има и на обратния полюс и като че ли напоследък стават все повече и повече.

– А какво се стремите да ги научите? Има ли нещо, което вярвате, че не се намира в учебниците, но е от решаващо значение за младите кинаджии?

– Опитвам се да ги науча, че кино не се учи на лекции. Опитвам се да им кажа, че ако те не са на лекции, защото през това време снимат филми, аз ще съм най-щастливият преподавател. На лекции аз мога да им дам някаква база, да ги науча на някакви практически неща. Но киното е занаят в най-добрия смисъл на думата, който се учи основно снимайки. И то снимайки, правейки грешки, след това, изпитвайки огромен яд, че тези грешки са се случили. След това правиш следващ филм, допускаш други грешки, но не допускаш предните. Това е единият основен начин на учене.

Вторият основен начин е с гледане. Непрекъснато гледане на филми. Съветвам всеки качествен филм да се гледа по много пъти и всеки път да се прави дисекция на различен аспект от него — актьорска игра, операторска работа, сценарни решения.

Чак след това идва лекцията и личният контакт — когато вече мога да ги консултирам по сценарий, по монтаж, по самата идея. Да поговорим накъде върви филмът, какво се случва по света и т. н.

– С какви търсения, интереси и нагласи влиза новото поколение студенти в киното?

– В магистърската степен като че ли са по-наясно какво търсят. Повечето са работещи хора и реално търсят поприще в областта на кино. Търсят да се реализират. При по-малките — там е малко по-проблематично. Те се възприемат повече като студенти по кинорежисура, отколкото като бъдещи режисьори. В IV курс, когато ги попитах да покажат някой свой филм, с изненада отговориха: „Ами… нямаме.“ Това сякаш показва едно объркване — между желанието да бъдеш нещо, пътя, по който трябва да минеш, и етикета „студент по кинорежисура“.

– Работили сте както по игрални, така и по документални филми. Каква е разликата в режисурата при двата жанра и какви уроци носи всеки от тях?

– Това е добре известно клише — че в документалното кино режисьор е Бог, а в игралното е обратното: там режисьорът е Господ. В документалния филм задачата ти е да уловиш това, което Бог вече е създал. Когато снимаш документално, едното ти око е в това, което се случва пред камерата, а другото трябва да шари наоколо — да вижда дали пък няма нещо по-интересно, към което камерата може да се завърти и да го улови в движение. А в игралния филм ти създаваш реалност. Там е важно да успее да се създаде усещане за автентичност, да се създаде истинност.

– Има ли режисьор, който е бил Ваш учител или вдъхновение? Кои са хората в българското или световното кино, от които сте научили най-много?

– В българското кино безспорно е Людмил Кирков. Всеки негов филм е събитие. Имам безкрайно любими негови филми, като „Равновесие“. А последният му филм – „Петък вечер“, за мен е абсолютен шедьовър — дори бих казал, че е изпреварил времето си. Това е филм, който съм гледал може би десетки пъти. В световното кино учителите ми са адски много и много различни – Фелини, Тарковски, Жако Ван Дормал, който ми е много любим, Пол Томас Андерсън.

– Често работите с актьори, с които изграждате дългосрочно партньорство. Какво е най-важното, което един режисьор трябва да даде на актьора, за да се получи автентичен образ?

– Първото най-важно е правилният кастинг. Да избереш актьор, който е здрав психически, тоест няма проблеми с егото си и е готов това его да го подчини на хиляда процента за филма. Оттам насетне това са месеци репетиции, обсъждане на персонажите, промяна на сценария, пренаписване на диалога. Защото един диалог може да звучи супер на хартия, но като го сложиш в устата на актьора, се вижда, че трябва нещо да се донапасне.

По-голямата част от същинската работа се извършва преди началото на снимките, тъй като тогава има време за търсене и експерименти. По време на репетиции можеш да си позволиш да пробваш различни неща и да откриеш кое работи. По този начин актьорите постепенно се превръщат в съавтори. А снимките сами по себе си са строго организиран, интензивен процес — дванайсет часа на ден машината върви.

– Смятате ли, че уроците от киното могат да се прилагат и в живота? Има ли конкретен филм, който Ви е променил и като човек?

– О, със сигурност много филми са ми повлияли. Неслучайно казах Жако Ван Дормал и Людмил Кирков. Или примерно филм като „Ново кино „Парадизо“ беше една от причините изобщо да се захвана с тази работа. Този филм е абсолютно обяснение в любов към киното.

– А какво Ви мотивира да разказвате историите, които избирате?

– Опитваме се и с нашите филми по някакъв начин да повлияем на действителността — например с няколко от документалните си филми постигнахме реални резултати. „От признателните потомци“, който разказваше за изоставените гробове на български интелектуалци на Централните гробища, доведе до това, че голяма част от тях бяха възстановени. С „Живот от живота“ пък се опитахме да променим напълно забатачения процес на донорството и трансплантациите в България.

С останалите си филми, включително игралните, също се стремим да предизвикаме промяна — в мисленето, в системата, в начина, по който хората гледат на определени теми. Да, опитвам се да правя кино, което е интересно, гледаемо и има зрителски потенциал, но основното е друго. Някой беше казал — а после Андрей Звягинцев го повтори — че доброто кино трябва да създава морално безпокойство.

– Има ли събитие или човек, който Ви е повлиял особено силно в началото на пътя Ви?

– Естествено, най-напред — майка ми и баща ми, Бог да ги прости. Майка ми беше преподавател по френски и преводач. Винаги се шегувам, че съм имал сложно детство, защото всеки четвъртък бях с нея на концерт на Софийската филхармония в зала „България“ и с времето знаех наизуст колко точно лампи има във всяка посока, в която се обърнеш.

А баща ми, също Бог да го прости, всяка събота или неделя ме водеше на мач на „Левски“. От друга страна, беше човек на точните науки — професор в Българската академия на науките по времето, когато това наистина звучеше сериозно и престижно. Тези двама души, тези две различни гледни точки към света по някакъв начин силно са ми повлияли.

Оттам насетне — дълга поредица от учители, преподаватели, режисьори, на чиито филми съм се възхищавал, хора, които са ми подавали ръка, които са ми помагали. И това е нещо, което продължава и до днес.

– Какво е най-голямото предизвикателство да правиш стойностно кино в България?

– Най-голямото предизвикателство е да успееш да го финансираш и да го заснемеш. Това като че ли се случва все по-трудно. Непрекъснато има проблеми, подводни камъни, обжалвания на сесии и всякакви такива безумия.

– А най-голямата награда?

– Най-големият кеф е, когато видиш очите на хората, излизащи от прожекция на твой филм — особено в онзи момент на разговор, когато още носят емоцията от видяното. Никога няма да забравя — винаги давам този пример от „В кръг“ – филма, който беше за полицаите. Защото тогава получихме огромна подкрепа от Синдикалната федерация на служителите в МВР, специално в София. И ние им обещахме, че първата прожекция в столицата ще бъде именно за тях.

Това беше една от първите прожекции на филма изобщо в България, без да е част от официална премиера или фестивал. Организирахме я в зала „Люмиер“ — пред 400–500 полицаи. Цялата зала беше пълна с униформи. Ние си мислехме, че след филма ще си кажем няколко думи в рамките на 15 минути и с това ще се приключи. Но ни задържаха час и половина. Ставаха огромни мъже в униформи, плачеха и казваха: „Видяхме живота си на екрана.“ А полицайки питаха Ирини Жанбонас, която играеше женския образ: „Колко години сте били в системата на МВР?“

Тези реакции на тези хора няма с какво да ги заменя. Да, гордея се с много неща в живота си — най-вече с децата си, със семейството си. Но слагам редом до тях и това: че мога съвсем спокойно да кажа, че до момента нямам нито един филм, от който да се срамувам.