Деца бежанци разказват в снимки за живота си в София

Изложбата „Тук, където съм“ представя фотографии, направени от деца бежанци, емигрирали в България без родители. Авторите на фотосите са Юсъф Юнес Абдулрахман, Абдулхамид Алсалем, Мохамед ал Араб, Хани Мохамед Иди и Заид Хамад.

Направили са общо 49 снимки под напътствията и с помощта на Михаела Вачева.

Фотографката е куратор на изложбата, представена в арт пространство Swimming Pool в периода 15 – 25 октомври.

Имате два варианта – да се изкачите по стълбите или да ползвате тесния асансьор. На последния етаж вратата му се отваря почти директно в галерията Swimming Pool. По стените ѝ са подредени фотографиите на деца бежанци.

Във вътрешността на залата има изход, който извежда навън към малък и празен басейн, а по-нагоре от него по вита стълбичка се озовавате на покрива. В общия случай, реакцията на всеки човек е една и съща. Възторжено възклицание от гледката на София и веднага след това – снимане.

„Разгледайте!“, насърчава ме директорът на Swimming Pool Виктория Драганова.

И аз снимах.

„Тук, където съм“ може да се казват и моите снимки, направени с телефон от покрива на това арт пространство в София. Защото мястото е принадлежност. Но изложбата, за която става въпрос, засяга и по-болезнения смисъл на това понятие – духовната и душевна принадлежност. Тук, където е сърцето, където се чувствам Аз.

„Чувството за принадлежност е основна човешка нужда – казва за „Аз-буки“ Михаела Вачева. – Мисля, че има общо с инстинкта за самосъхранение: да бъдем припознати и закриляни от групата, в която живеем. За мен, в личен план, това чувство е крехко и трудно за улавяне поради инициираното от държавата насилие над българските турци в началото на живота ми.“

Михаела се определя като българска туркиня и твърди, че това е възел, който не е успяла да разплете в продължение на 24 години в Европа. Израснала в софийския квартал „Овча купел“, тя винаги е споделяла живота си с хора от различни етноси. Впоследствие живее и работи в Германия, дипломира се с магистратура по медийни науки и лингвистика в Париж и се установява в Уисконсин, Съединените щати. Едно от нещата, които прави при завръщането си в България, е да събере стари фотоапарати от свои колеги и да ги предостави на децата бежанци.

„В българската култура дискриминацията не приключи, когато т.нар. възродителен процес спря

– казва Вачева. – Много хора все още вярват, че асимилацията е легитимен начин да се приобщят малцинствата. При децата, с които работя, чувството на принадлежност също е трудно уловимо. Забелязах, че те са много чувствителни на тази тема и далеч невинаги биват третирани с емпатия или посрещани с отворени обятия.“

Фотографиите са завършек на едномесечно преживяване, което Вачева осигурява на децата бежанци в основаната от нея „Фотоработилница 66“.

Проектът се реализира в партньорство с психолога Теодора Николова от Международната организация по миграция – България (МОМ), Върховния комисариат на ООН за бежанците – България, Swimming Pool, Българския Червен кръст и „Мулти Култи колектив“. Работилницата е обявена от Европейската комисия за добра практика на нейната страница за интеграция EWSI.

„За тези деца, които бягат от конфликт с години, фотографията понякога се явява единствената форма на грамотност – споделя Михаела. – Дори за тези, които могат да четат и пишат на арабски или кюрдски, фотографията е единственото средство за директно разказване на историите им пред българската общност. Освен това, надявам се, те да са научили, че това, което изпитват по отношение на собствената си съдба, по отношение на България, е валидно. И че има хора в София, които се интересуват от тях и искат да ги разберат.“

В артпространството Swimming Pool изложбата „Тук, където съм“ остава 10 дни. На откриването ѝ присъства кметът на София Васил Терзиев, а два дни по-късно се провежда отворена дискусия „Етично отразяване на малцинствени общности“. Участват фотографи от Франция, Словакия и Сърбия, които споделят документи и наблюдения, свързани с личния им опит и практики.

*В бежанския лагер. Снимка Юсъф Юнес Абдулрахман*

Юсъф Юнес Абдулрахман е на 16 години от Сирия. Семейството му е все още там. От 3 месеца е в България и казва, че обича страната ни, както и че мечтае да стане опитен дрифтър. С фотоапарата е разказал история за хората, с които дели една стая в защитената зона за непридружени деца в бежански лагер в „Овча купел“ в столицата. Юсъф е имал възможност да избере най-добрите си приятели, с които да сподели две двуетажни легла и заедно да преминат през този сложен период от живота си.

17-годишният Мохамед ал Араб, който също е от 3 месеца в България и също е сириец, запечатва във фотографиите си

моменти от работата на момчета бежанци като него в дюнерджийница.

Ал Араб иска да покаже, че младите мъже могат да бъдат трудолюбиви и отдадени, за да създадат нов живот в България.

*В дюнерджийницата. Снимка Мохамед ал Араб*

Заид Хамад пък разказва за своята учителка българка – Джулияна Захариева, която преподава арабски на софиянци в школата „Седеф“. Заид вижда арабска култура в неарабски свят, възхитен е от работата на Захариева и я запечатва на снимка.

„Никак не е лесно тези деца да се интегрират

– казва и директорът на Swimming Pool Виктория Драганова. – Те не знаят български, не знаят и английски, често не могат да четат и пишат, почти невъзможно е да бъдат приети в българските училища. Майката на Михаела – Бела Вачева, е учител по български език и литература и по немски език в 66. СУ в квартал „Овча купел“. Там учат деца от различни етноси и тя много помага за процеса на тяхното ограмотяване. Но трябва да се полагат повече усилия и да има политическа воля за това.“

Погледнато от покрива на Swimming Pool, а още повече – от покрива на Земята,

всички ние принадлежим на тази планета и на т.нар. вид Homo sapiens.

„За съжаление – казва Михаела Вачева, – подобна широка дефиниция на принадлежност не помага за процеса на интеграция. Този поглед не отразява особеностите на идентичността, довели до различни преживявания в системата, в която живеем. А що се отнася конкретно до децата бежанци, с които работих през последните месеци, мога да кажа, че разбрах от колко малко внимание се нуждаят, за да разцъфтят и да започнат да създават смислени произведения.“

Изложбата „Тук, където съм“ ще пътува с Върховния комисариат на ООН за бежанците, ще гостува на Нов български университет в седмицата преди Коледа (16 – 20.12.), а след това – от януари 2025 г. ще може да се види в 66. СУ „Филип Станиславов“ в кв. „Овча купел“ в София.