Парадигмата на милосърдието е непродуктивна

„Приобщаващото образование трябва да е синоним на качествено образование“, казва д-р Ива Бонева

Приобщаващото образование у нас все още е обект на разгорещени дискусии между специалисти, родители, учители. То се приема нееднозначно от част от обществото и това показва, че има неразбиране за ролята, която трябва да изпълнява, и целите, които да постига. Промените в тази сфера получават силен тласък след конференцията на ЮНЕСКО в Саламанка, Испания, която прави приобщаващото образование в Европа императив. И България, като страна членка на Европейския съюз, се съобразява с препоръките. В началото у нас процесът върви бавно, но със Закона за предучилищно и училищно образование от 2016 г. получава правна регламентация и се ускорява. В днешния брой представяме коментара на д-р Ива Бонева – председател на Управителния съвет на Сдружение за споделено учене ЕЛА.

По време на летен лагер, организиран от сдружение ЕЛА

Зина СОКОЛОВА

Много път се извървя от началото, поставено през 2004 г. – казва д-р Ива Бонева. – Спомням си, че имаше приблизително 22 000 деца в помощни училища. Част от тях бяха от социално слаби семейства и бяха там, защото получаваха пансион и храна – истинско облекчение за родителите. Имаше и негативна практика, неофициална, учители да минават по махалите и да рекламират помощните училища. След поредица от кампании това се промени и помощните училища бяха реформирани.
Но по-важно е да се разбере, че приобщаващото образование не е образование за деца със специални образователни потребности или за деца с увреждания. То е образование, при което всяко дете може да намери място в клас – независимо дали е със специални образователни потребности, с увреждане, с проблемно поведение, с различен майчин език, или пък става дума за деца бежанци и т.н. Всяко дете в някакъв момент може да има нужда от подкрепа. А училището е мястото, където тази подкрепа се предоставя. Особено когато семейството не успява да се справи. Днес има и друг феномен с това, което в Румъния наричат „новите сираци“ – когато родителите работят в чужбина и децата са сами или при роднини. И тези деца имат нужда от подкрепа. Приобщаващото образование е за всички, но сякаш не го разбираме. А то ясно е записано в Закона.“

Д-р Ива Бонева подчертава, че децата със сериозни увреждания не са толкова много, че да бъдат проблем за образователната сфера. Но все още и обществото, и родителите са неподготвени да приемат, че училището не е място, където само се учи.
„Нямаме точна статистика, но у нас около 15% от децата биха имали някакъв дислексичен синдром. Наричаме това специфични нарушения на способността за учене – казва д-р Бонева. – Обикновено те не се манифестират в някакви непреодолими затруднения. По-скоро е възможно след IV клас да се появят поведенчески проблеми. Причината е, че понякога има проблем с възприемането – нап-
ример на писмена информация. И когато някои деца виждат, че не се справят, те намират друг път да получат признание. Стават клоунът на класа, държат се хулигански, смятайки, че е по-добре да си мързелив и да не ти пука, отколкото да си глупав. Някои деца изпадат в депресия, възможни са различни реакции, когато училището не предоставя възможност за реализация.
Тези деца, за съжаление, сами се възприемат като глупави. Те виждат, че в I клас съучениците им се справят с четенето, а те не се справят. При тях буквите могат да хвърлят сянка, да подскачат, да мърдат, но те не знаят, че само те имат затруднение, а другите деца – не. Когато проблемът не се открие навреме, а той се открива трудно, защото това не са деца с интелектуални затруднения, те добиват ниска самооценка, която остава за цял живот. И понякога търсят изява в антисоциални дейности, за да привлекат вниманието на околните.“
Д-р Бонева е категорична, че обществото е длъжник на тези деца. Все още педагогическите специалисти не са подготвени да откриват подобни затруднения. А те могат да се идентифицират още в детската градина и децата да получат адекватна подкрепа. Децата с дислексия мислят повече в образи. За тях да възприемат слухова и писмена информация, е по-сложно. Но видеопреразказ, групови занятия за тях са лесни. При някои деца слуховата преработка не работи както при другите. Те чуват добре, но мозъкът преработва звуците по-бавно, тъй като понякога не различава паузите между думите. И за детето всичко, което чува, е една голяма дума – за да я разбере, трябва да се концентрира. Но никой не може да стои концентриран 8 часа, защото просто ще се умори. Затова децата с дислексия често се оплакват, че ги боли глава или корем. Но родителите не им вярват и ги укоряват, че ги мързи, че не искат да четат.
Затова е много важно децата с такъв проблем да бъдат идентифицирани рано, за да им се помогне, като им се подава информацията по начин, по който те да я възприемат, казва експертът. Много успешни и известни личности са имали дислексия, но са се справили с проблема. Има шрифтове за дислексици, има начини да се намали визуалното напрежение – най-трудно се възприемат черни букви на бял фон. За очите е много по-добре текстът да бъде с тъмносини букви на розов фон например.
Според д-р Бонева всички тези открития на невронауките, на невропедагогиката вече са достъпни. Но много бавно стигат до учителите в клас. Работата с деца с дислексия рядко е за специален педагог, подчертава тя. Аутистичният спектър е по-сложен. По-лекият му вариант е синдромът на Аспергер. Тези деца също могат да намерят място в класната стая, без да създават проблеми. Те са съсредоточени в една тема и са добри в нея – например да пресмятат големи числа наум. Има и по-сложни случаи, които изискват специална подкрепа.
„Но у нас все още не се разбира достатъчно разликата между трите нива на подкрепа, която трябва да бъде оказвана в училището – обща, допълнителна и специална – обяснява д-р Бонева. – Специалната подкрепа е индивидуална, тя трябва да се предоставя на децата, които не могат да се справят сами.
А те не са толкова много. Едно дете с дислексия рядко има нужда от индивидуална работа. На него му е нужно учителят да го сложи в група с други деца или да му подава информацията по различен начин. Но така подадена информация се възприема добре и от останалите деца. Няма нужда да измисля нещо специално заради това дете, а по-скоро да се разнообразяват и осъвременяват начините на преподаване, за да могат да включват всички деца. Тогава няма да квалифицираме всяко дете, което има нужда от подкрепа, като такова със специални потребности. В момента се казва, че имаме 29 000 деца със специални образователни потребности. Но голяма част от тях нямат нужда от индивидуална подкрепа, а по-скоро от допълнителна подкрепа в класа.“
Децата в риск и децата с таланти също попадат в тази група. Деца в риск могат да бъдат и тези, чиито родители са в чужбина. Децата с таланти могат да бъдат в най-различни сфери и да имат нужда от подкрепа за овладяване на български език например, ако майчиният им език е различен.
Статистиката от други държави показва, че от специална помощ се нуждаят около 5% от всички деца. Те имат нужда от специалисти – ресурсен учител, логопед, тифлопедагог, сурдопедагог и други. Училището трябва да осигури адекватна подкрепа на тези деца – и при диагностиката, и при работата с тях. Сега в училищата се осигуряват главно обща и допълнителна подкрепа, като в групата за допълнителна подкрепа влизат и деца с увреждания, в инвалидни колички, които не могат да говорят, тежки случаи на аутизъм.
А регионалните центрове за подкрепа на приобщаващото образование трябва да направят оценка от какво има нужда всяко дете с проблем, което е огромна работа.
„Истината е, че ресурсните центрове са поставени в много трудна ситуация, а училищата разчитат на тях за всичко – казва д-р Бонева. – Дори има учители, които искат да се освободят от отговорност, и затова казват за някое дете с увреждания: да го вземат ресурсните.“
Но регионалните центрове не могат да поемат всички деца с проблеми. Няма смисъл ресурсният учител да изведе едно дете от класната стая и да работи с него. В добрия случай той ще го вижда два пъти седмично за по два часа. През останалото време детето е в училище. И ако има поведенчески проблем, той трябва да се реши в училище. Ролята на Центъра за подкрепа на процеса на приобщаващо образование трябва да е повече методическа, да се работи повече с учителите, за да ги подготвят. В педагогическия екип задължително трябва да има и помощник-учител. Да помагат в работата с тези деца, могат и студенти по педагогика.
„У нас хората проявяват искрено съчувствие към тези деца. Но тази парадигма на милосърдието не работи за равни права на децата, тя не е продуктивна – казва д-р Бонева. – На тези деца трябва да се помага така, че да намерят своето място в обществото. В много страни те си намират работа и водят независим и достоен живот – ние сме още далеч от това. Има блестящи примери с училища, където приобщаващото образование се случва идеално. Това образование трябва да е синоним на качествено образование, което стимулира всяко дете да изяви силните си страни. Тези училища предлагат страхотно образование, въпреки че работят с трудни деца. Но в тях има добър педагогически екип. Ако в едно средищно училище има 20 деца със специални образователни потребности, това акумулира достатъчно средства – те са отпуснати на децата, за да може училището да наема специалисти при необходимост. И те да работят с учителите, децата и родителите. Регионалният център трябва да се търси, когато има нужда от консултация с редки специалисти. За всекидневни нужди не може да се разчита на Центъра. Тези центрове са 28, а училищата са хиляди.“