Кирилица

Кирилицата е втората българска и славянска азбука след глаголицата. Кирилицата възниква в края на IX – началото на X в. в пределите на Първото българско царство. Названието на новата графична система произхожда от монашеското име Кирил на Константин Философ. Допуска се, че отначало това название се е отнасяло за глаголицата, тъй като именно тази азбука е сътворил той. Думата кирилица се документира писмено едва от XV в., но едно от свидетелствата възпроизвежда незапазена в оригинал приписка от 1047 г. В нея се говори за кириловица, където суфикс -ов означава принадлежност (от личното име Кирил), а суфикс -ица служи за образуване на съществително нарицателно. Според някои учени впоследствие названието е пренесено върху кирилицата, а според други е изобретено специално за нея в памет на св. Кирил и в знак на приемственост и почит към безсмъртното му дело. В Старобългарския речник такава дума няма. Книжовниците възприемат израза писмена словэньская като обобщаващ; за тях двете азбуки са в единство, а не в противоборство.
Кирилските букви не са се появили на празно място, а са усвоили наследството на глаголицата. Без глаголица нямаше да има кирилица. Названието кирилица потвърждава думите на Черноризец Храбър в съчинението „За буквите“, че докато гръцките книжовници не знаят кой им е създал буквите и превел книгите, славянските азбукарчета пазят спомена, че „славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал“.
Кирилицата е резултат от Кирило-Методиевото дело и е основата на развитието на българския книжовен език от миналото до съвременността.

Prof. Mariyana Tsibranska-Kostova
e професор в Секцията за история на българския език към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ – БАН.

Четете повече в бр. 21, 23 – 29 май 2019 г.